— Милостиви боже! — възкликна Хари. — Аз съм загубен! С неизмеримата скорост на мисълта той се върна в миналото и едва сега почна да разбира днешните си преживявания, да ги свързва и да осъзнава в каква ужасна каша бе забъркал и себе си, и цялото си бъдеще. Той се огледа, сякаш търсеше помощ, но беше сам в градината с разпилените диаманти и страшния си събеседник, и колкото и да се ослушваше, чуваше само шумоленето на листата и бързото туптене на сърцето си. Нищо чудно, че младият човек, отпаднал духом, с пресеклив глас повтори последното си възклицание:
— Аз съм загубен!
Градинарят се огледа плахо във всички посоки, но на прозорците не се виждаше ничие лице, и той като че задиша по-леко.
— Кураж, глупчо! — рече той. — Най-лошото мина. Защо не каза още отначало, че има и за двама ни? За двама — повтори той, — дори за двеста! Но да се махаме оттук, че може да ни забележат, и бъди благоразумен — оправи си шапката и си изтупай дрехите. Не бива и две крачки да направиш в тоя си вид.
Докато Хари изпълняваше машинално тези съвети, градинарят коленичи, събра бързо разпилените скъпоценности и ги сложи отново в кутията за шапки. От докосването до тези скъпоценни кристали тръпки на вълнение пробягваха по якото му тяло, лицето му се изкриви, очите му светнаха от алчност, като че нарочно протакаше това приятно занимание, опипвайки с наслада всеки диамант, който вземеше. Ала накрая, когато всичко свърши, градинарят скри кутията под ризата си, кимна на Хари и го поведе към къщата.
При вратата ги срещна един млад човек, очевидно с духовен сан, много спретнато облечен, както го изискваше положението му, мургав и изумително красив, с поглед, в който се четеше и слабост, и решителност. На градинаря не му хареса тази среща, но се постара да скрие недоволството си и се обърна към свещеника с мазна усмивка.
— Чудесен следобед, мистър Ролз — каза той, — бог ни е дарил с чудесен следобед! А това е мой млад приятел, който иска да види розите ми. Позволих си да го пусна, защото сметнах, че никой от наемателите няма да възрази.
— Ако питате мен — отвърна преподобният мистър Ролз, — нямам нищо против и мисля, че едва ли някой ще прави въпрос за такава дребна работа. Градината си е ваша, мистър Рейбърн, не бива да забравяме това, и щом ни позволявате да се разхождаме тук, ще бъде просто неприлично да злоупотребим с вашата добрина дотам, че да държим сметка за приятелите, които ви посещават. Но, откровено казано — додаде той, — струва ми се, че вече сме се срещали с този джентълмен. Мисля, че се казваше мистър Хартли. За съжаление, както виждам, вие сте падали.
И протегна ръка.
Нещо като моминска свенливост и желание да отложи колкото може повече налагащото се обяснение накара Хари да отхвърли това предложение за помощ и да отрече самоличността си. Той предпочете покровителството на градинаря, който поне му беше непознат, отколкото любопитството и може би подозренията на познайник.
— Боя се, че имате грешка — каза той. — Името ми е Томлинсън и съм приятел на мистър Рейбърн.
— Така ли? — учуди се мистър Ролз. — Приликата е поразителна.
Мистър Рейбърн, който през целия този диалог стоеше като на тръни, почувствува, че е крайно време да го прекъсне.
— Пожелавам ви приятна разходка, сър — каза той. И помъкна Хари подире си към къщата, а после-в една стая, която гледаше към градината. Най-напред се погрижи да спусне щорите, защото мистър Ролз продължаваше да стои озадачен и замислен там, където го бяха оставили. После изпразни счупената кутия на масата и застана пред съкровището, изложено сега на показ, с прехласнато и алчно изражение, като потриваше бедрата си с ръце. Гледайки лицето на този човек, пламнало от такива долни страсти, Хари усети, че към душевните му мъки се прибавя още една. Не можеше да повярва, че от своя неопетнен, безгрижен живот само за миг се е потопил в един долен и престъпен свят. Никакъв грях не тежеше на съвестта му и все пак сега претърпяваше най-сурово и жестоко наказание — страхът от възмездие, подозрителността на добрите и омерзителната близост на гадни и брутални същества. Чувствуваше, че с радост би дал живота си, само и само да избяга от тази стая и да бъде по-далеч от мистър Рейбърн.
— А сега — заговори градинарят, след като раздели скъпоценностите на две почти равни части и дръпна едната към себе си, — сега — каза той, — за всичко на тоя свят се налага да се плаща, за някои неща дори скъпо. Трябва да знаете, мистър Хартли, ако това е името ви, че аз съм човек с много меко сърце и открай време добротата ми е пречила. Ако река, мога да прибера всички тези хубави камъчета и вие няма да посмеете да кажете „гък“, но изглежда, че ми допадате, защото, трябва да заявя, сърцето не ми дава да ви оскубя така. Затова, видите ли, от добри чувства предлагам да си ги поделим, а така — посочи той двете купчинки — делбата ми се струва справедлива и приятелска. Ако може да попитам: имате ли някакви възражения, мистър Хартли? Аз не съм от тия, дето ще се карат за една брошка.