— Но, сър — извика Хари, — това, което ми предлагате, е невъзможно. Скъпоценностите не са мои и не мога да деля чуждо с когото и да било и на каквито и да е части.
— Не са ваши ли? — учуди се Рейбърн. — И не можете да ги делите с никого, така ли? Е, много съжалявам, но тогава ще се наложи да ви закарам в участъка. Помислете си за полицията — продължи той, — помислете си за позора, който ще падне върху порядъчните ви родители, помислете си — додаде той, като улови Хари за китката, — помислете си за каторгата и за страшния съд.
— Какво да се прави — простена Хари. — Вината не е моя. Няма ли да дойдете с мен на Итън плейс?
— Не — отговори човекът, — няма да дойда и това е. И сериозно възнамерявам да си поделя тези дрънкулки с вас тук.
И като рече това, внезапно изви жестоко китката на младежа. Хари не изтрая и изрева, а по лицето му рукна пот. Като че ли болката и страхът раздвижиха мозъка му, но в едно нямаше съмнение: в този миг цялата тая работа му се яви в друга светлина и разбра, че не му остава нищо друго, освен да приеме предложението на негодника, с надежда, че при по-благоприятни обстоятелства и когато всякакви подозрения паднат от него, ще намери къщата и ще го принуди насила да върне скъпоценностите.
— Съгласен съм — каза той.
— Така те искам, агънцето ми — ухили се градинарят. — Знаех, че накрая ще разбереш изгодата си. Тази кутия за шапки — продължи той — ще изгоря със сметта, за да не я разпознаят любопитни очи, а ти си вземи дрънкулките и ги прибери в джоба си.
Хари го послуша. Рейбърн не сваляше очи от него, но от време на време някое лъскаво камъче разпалваше отново алчността му, той го изваждаше от дяла на секретаря и притуряше към своя.
Когато свърши и това, двамата тръгнаха към пътната врата, която Рейбърн открехна внимателно, за да огледа улицата. По нея сигурно нямаше минувачи, защото той изведнъж улови Хари за врата и като наведе главата му, тъй че да не вижда нищо друго, освен пътя и външните стъпала на къщите, може би минута и половина го бута пред себе си от улица на улица. Хари бе преброил вече три ъгъла, когато насилникът го пусна и с вик: „А сега марш!“ — и добре прицелен здрав ритник даде на момъка главоломен тласък напред.
Когато Хари дойде на себе си, полузамаян и с обилно кървящ нос, от мистър Рейбърн нямаше и следа. За пръв път гневът и болката така овладяха младия човек, че той избухна в сълзи и остана да ридае насред улицата.
След като поуталожи по тоя начин мъката си, започна да се оглежда и да чете имената на улиците на пресечката, където градинарят го бе оставил. Все още се намираше в рядко населена част на Западен Лондон, сред вили и големи градини, но на един прозорец забеляза хора, явно станали очевидци на патилата му, и почти веднага от тази къща притича една слугиня и му предложи чаша вода. Същевременно някакъв мръсен скитник, който се въртеше наоколо, приближи до него от противоположната страна.
— Горкият — каза слугинята, — колко жестоко наистина са се отнесли с вас! Но колената ви са целите изподраскани, а дрехите ви — изпокъсани! Познавате ли негодника, който постъпи така с вас?
— Как да не го познавам! — извика Хари, поободрен от водата. — И ще го пипна, няма да се отърве. Честна дума, скъпо ще плати за днешните си дела.
— По-добре елате в къщи да се измиете и изчеткате — продължи слугинята. — Не бойте се, господарката ми ще ви посрещне радушно. Чакайте да прибера шапката ви. О, боже мой — изпищя тя, — та вие сте посипали цялата улица с диаманти!
Така и беше, половината от падналите му се скъпоценности, след като мистър Рейбърн го бе оскубал здравата, при премятането презглава бяха изскочили от джобовете му и отново се търкаляха искрящи по земята. Той благослови съдбата, че слугинята веднага ги бе забелязала. „Не е чак толкова лошо, можеше да бъде още по-зле“ — помисли си Хари, зарадван, че са се запазили поне малко, готов да прежали всички останали. Но уви! Когато се наведе да прибере съкровището си, скитникът връхлетя внезапно, повали и Хари, и слугинята, заграби с две шепи диаманти и побягна с изумителна бързина по улицата.