— Вие ме поставяте в затруднение — каза непознатият. — Трябва да призная, че не виждам особена полза от книгите, освен да ни развличат, когато пътуваме с влака, макар че, вярвам, има някои много компетентни трудове по астрономия, география, земеделие, както и за умението да се правят изкуствени цветя. Боя се обаче, че няма нищо съществено за по-скритите страни на живота. Впрочем почакайте — додаде той, — чели ли сте Габорио? (Френски писател от XIX век, автор на много криминални романи, главен герой на които е детективът Льокок. — Б. пр.)
Мистър Ролз призна, че дори не е чувал такова име.
— Габорио може да ви научи някои неща — продължи непознатият. — Той поне навежда на размисъл, а тъй като е любим автор на принц Бисмарк, в най-лошия случай ще си губите времето в добро общество.
— Сър — каза свещеникът, — безкрайно съм ви задължен за вашата любезност.
— Вие вече с лихва ми се отплатихте — отвърна другият.
— Как? — учуди се Саймън.
— Със странната си молба — отговори джентълменът и с вежлив жест, сякаш молеше за позволение, се вдълбочи отново в „Двуседмичен преглед“.
На път към къщи мистър Ролз си купи някаква книга за скъпоценните камъни и няколко романа от Габорио. Последните чете жадно до късен утринен час, но макар да му навяха много нови мисли, никъде не намери съвет какво да прави с откраднат диамант. Нещо повече, с раздразнение откри нужните му сведения пръснати сред романтични истории, вместо да бъдат сериозно изложени под формата на наръчник, и заключи, че дори писателят да е промишлявал много над тези въпроси, абсолютно му липсва педагогически метод. Не можеше обаче да сдържи възхищението си от характера и подвизите на Льокок.
„Наистина е бил велик човек — размишляваше мистър Ролз. — Познавал е света така, както аз зная «Откровенията» на Пейли. Всичко е извеждал докрай собственоръчно, и то при големи трудности.“
— Но, боже мой — провикна се той внезапно, — дали това не е поуката? Дали не трябва да се науча сам да цепя диаманти?
Струваше му се, че изведнъж е изплувал от дилемата си, спомни си, че познава един бижутер, някой си Б. Макълох от Единбург, който с удоволствие ще го научи каквото трябва; няколко месеца, може би няколко години къртовски труд, и ще придобие достатъчно сръчност да раздели и достатъчно умение да пласира изгодно Диаманта на раджата. След това ще може да продължи спокойно изследванията си като богат и охолствуващ учен, комуто всички ще завиждат и ще го уважават. Приятни видения съпровождаха съня му и утринното слънце го събуди ободрен и в добро настроение.
Този ден полицията щеше да запечатва къщата на мистър Рейбърн, а това му даваше възможност да се измъкне. Той весело приготви багажа си, пренесе го до гараКингс-крос, където го остави в гардеробната, и се върна в клуба да обядва и да убие времето си до вечерта.
— Ако възнамеряваш днес да обядваш тук — забеляза един негов познат, — може да видиш двама от най-забележителните хора в Англия — принц Флоризел на Бохемия и стария Джек Вендилър.
— Слушал съм за принца — отвърна мистър Ролз, — а генерал Вендилър дори съм срещал в общество.
— Генерал Вендилър е глупак! — отсъди другият. — Става дума за брат му Джон, най-големия авантюрист, най-добрия познавач на скъпоценни камъни и един от най-вещите дипломати в Европа. Не си ли чувал за дуела му с лук дьо Вал д’Орж? За подвизите и жестокостите му, когато беше диктатор на Парагвай? Как умело издири бижутата на сър Семюъл Леви? За заслугите му в потушаването на бунта в Индия — заслуги, от които правителството се възползува, но не посмя да признае? Караш ме да се замисля върху смисъла на славата и дори позора, защото Джек Вендилър имаше пълно право да претендира и за двете. Тичай долу — продължи той — да заемеш маса до тях и си отваряй добре ушите. Ако се не лъжа, ще чуеш интересни неща.
— Но как ще ги позная? — запита свещеникът.
— Как ще ги познаеш ли! — възкликна приятелят му. — Ами че принцът е най-изтънченият джентълмен в Европа, единственият жив човек, който има вид на крал, а колкото до Джек Вендилър, ако си способен да си представиш Одисей на седемдесетгодишна възраст и с белег от сабя през лицето, това е той! Как да не ги познаеш! Та и двамата можеш да ги намериш на дерби!
Ролз забърза нетърпеливо към столовата. Както бе казал приятелят му, не можеше да не познае въпросната двойка. Старият Джон Вендилър беше човек с изключителна физическа сила и явно свикнал на най-трудни упражнения. Той не приличаше нито на фехтовач, нито на моряк, нито дори на опитен ездач, а представляваше някакво съчетание и от тримата, резултат и израз на най различни навици и способности. Чертите му бяха сурови, носът — орлов, изражението му — надменно и хищническо, цялата му външност издаваше енергичен, буен, безскрупулен човек на действието, а гъстата бяла коса и дълбоката резка от сабя, която пресичаше носа и слепоочието, придаваше някаква свирепост на главата му, сама по себе си причудлива и страшна.