— Добре, ама ти си знаеш какви ги върши Емил — предупреди го таткото на Емил и втренчи мрачен поглед пред себе си, но майката на Емил веднага се обади:
— Емил е добро момченце. Поне на Коледа няма да прави пакости. Стига си ревала, Лина, ще те вземем!
Така и стана.
Алфред, Емил и Ида застанаха на кухненския прозорец и гледаха как шейната се спусна по хълма, а когато престана да се вижда, Емил щастливо заподскача.
— Ура! Сега ще стане весело! — извика той. Но в същия миг Ида посочи с тъничкия си показалец към пътя.
— Я гледайте, там идва Столе-Йоке! — каза тя.
— Наистина! — учуди се Алфред. — Сега пък какво ли е станало?
Работата бе там, че Столе-Йоке не биваше да излиза от приюта. Нали не беше съвсем наред с главата, та вечно се губеше. Така поне твърдеше Командоршата.
— Той не може да се оправи ни насам, ни натам — казваше тя. — А пък аз нямам време да тичам да го търся, като се запилее нанякъде.
Но Йоке все пак стигаше до Катхулт и сега се носеше по пътя като съсухрено кожено парцалче, с развята бяла коса, а малко по-късно влезе през кухненската врата, хлипайки и потънал в сълзи.
— Не получихме никаква кървавица — изхълца той. — И никакъв салам. Командоршата си прибра всичко.
После не можа да каже нищо повече, защото се заливаше от плач.
Тогава Емил се ядоса, ама така страшно се ядоса, че Алфред и Ида просто не смееха да го погледнат. В очите му проблясна някакъв див пламък и той грабна една порцеланова съдинка от масата.
— Да му мисли Командоршата! — кресна той и запрати съдинката по стената, та парчетата се разлетяха като виелица. — Дайте ми пушкътъ!
Алфред наистина се изплаши.
— Моля ти се, по-спокойно — каза той. — Вредно е да се ядосва човек толкова много.
После Алфред взе да милва и утешава нещастния си дядо и го попита защо Командоршата е направила такова ужасно нещо, но Йоке само повтаряше:
— Не получихме никаква кървавица. И никакъв салам. И аз не си получих емфието-о-о — хлипаше той.
Тогава Ида отново посочи към пътя.
— Гледайте, там идва Малката Клосан — провикна се тя.
— За да ме прибере — рече Йоке и целият се разтрепера.
Малката Клосан беше дребна, пъргава баба от бедняшкия приют и Командоршата я пращаше в Катхулт колкото пъти Йоке изчезнеше. Той най-често отиваше там, защото нали там живееше Алфред, пък и майката на Емил, която беше толкова мила с бедните.
От Малката Клосан научиха как станало всичко. Командоршата скрила храната в един шкаф на тавана, където по това време на годината било студено и подходящо. Но когато отишла на Бъдни вечер да извади нещата от склада, липсвала една мъничка, жалка наденица и Командоршата просто се разбесняла.
— Като ревящ лъв сред стадо овце — допълни Столе-Йоке и Малката Клосан се съгласи с него. Олеле, каква врява дигнала Командоршата за тази наденичка и държала на всяка цена да спипа грешника, който я бил откраднал.
— Защото на Бъдни вечер ще стане такова нещо, че ангелите небесни ще се разплачат! — заявила тя. И наистина така станало, увери ги Малката Клосан. Защото никой не искал да признае, че е взел наденицата, колкото и да се карала и да крещяла Командоршата. Някои дори смятали, че Командоршата е измислила цялата история, за да вземе всички вкусни неща за себе си, но така или иначе, на Бъдни вечер наистина било толкова тъжно, че ангелите небесни биха се разплакали, завърши Малката Клосан. Командоршата седяла цял ден в таванската си стаичка, със запалени свещи наредени по масата, и се тъпчела с наденици и кървавица, и шунка, и сусамени кравайчета, докато едва не се пръснала, тази дебела мечка, а долу край стените седели всички останали и плачели, защото хапнали само малко солена скумрия, въпреки че било Бъдни вечер.
Същото станало и на самата Коледа. Командоршата се заклела още веднъж, че никой няма да получи дори половин парченце кървавица, докато не се яви крадецът на наденицата да си признае, и докато чакала да стане това, тя седяла горе в стаята си и непрестанно ядяла и не говорела с никого. Малката Клосан ходела да наднича през ключалката горе-долу през един час и видяла как всичките лакомства, които изпратила майката на Емил, малко по малко изчезнали в огромната уста на Командоршата. Но сега сигурно се е изплашила, че Столе-Йоке е отишъл в Катхулт, за да я обади, защото казала на Малката Клосан на всяка цена да го прибере незабавно.
— И затуй ще е най-добре да си вървим веднага, Йоке — завърши Малката Клосан.
— Да, дядо — рече Алфред. — Тежко на този, който е беден!
Емил не продума. Той седеше на сандъка за дърва и скърцаше със зъби. Дълго след като Йоке и Малката Клосан вече не се виждаха, той още седеше там и личеше че усилено размишлява. Най-сетне удари с юмрук по сандъка и каза: