Сърцето на Лукасиньо се сви. Григори се беше притиснал плътно към него и пак се втвърдяваше. Да не би да беше направен от сперма? Лукасиньо отчупи едно парченце от изстиващите сладки и се обърна да го пъхне между устните на Григори.
— Сладко.
След това се върнаха в леглото.
Марина имаше балкон в новото си жилище. Беше малък, но тя се пристрасти към него моментално. Всяка вечер се прибираше, уморена до смърт и с пулсиращи от болка мускули заради тренировките и всички нови неща, на които тялото ѝ трябваше да се научи за работата в Корта Хелио и излизаше на балкона си.
Апартаментът, който ѝ бяха отпуснали от Корта Хелио, се намираше на улица Западна 23-та в квадрант Санта Барбра и макар че не е толкова далеч над повърхността, колкото Байро Алто над проспект Гагарин, все пак е доста нависоко. Главата ѝ се замайваше, но тя намираше в това нещо привлекателно. В звуците — също. По улиците на Жоао де Деус, на които се говореше предимно португалски, витаеше различна атмосфера от тази, която се усещаше в Меридиан. Чуваха се викове и поздрави; тийнейджъри надаваха високи, самонадеяни крясъци; нагоре-надолу по проспект Кондакова жужеше смехът на рояци деца, качени на големи велосипеди. Чуваха се най-различни гласове, бръмчаха мотори; асансьорите, ескалаторите, подвижните пътеки и заводът за въздух — от всички тях се разнасяха различни звуци. Светлините на нощния хоризонт са по-ярки и по-жълтеникави, отколкото в Меридиан. Цветовете на неоновите лампи са най-вече синьо-зелени и златисти — цветовете на Стара Бразилия. Почти всички надписи и имена са на португалски. Всичко е различно и вълнуващо. Жоао де Деус беше компактен град — осемдесет хиляди души, които живееха в три квадранта, между всеки от които имаше часова разлика от три часа: сутрин, следобед, нощ. В много отношения градът беше построен по стария модел — издълбан направо в лавовите тръби, които набраздяваха повърхността на Морето на изобилието. Квадрант Санта Барбра беше триста метра в диаметър и на Марина ѝ се струваше наистина претъпкан. Тежкият таван сякаш беше надвиснал прекалено близо. Караше я да се чувства малко клаустрофобично. Но тя приветстваше факта, че нямаше достатъчно място за летателни превозни средства. Мразеше стегнатите, арогантни аеронавти.
— O bloqueio de ar não é completamente despressurizado7 — произнесе тя. Опитваше се да упражнява португалския си на глас, докато беше сама в апартамента. Освен това, беше наредила на Хети да не реагира на глобо.
— Daqui a pouco sair para a superficie da lua — отговори ѝ спътничката ѝ. — Seu sotaque é péssimo.8
Не само говореше португалски много по-добре от самата Марина, а имаше и съвършен акцент като за Корта Хелио. След това прекъсна урока си.
— Carlinhos Corta esta na porta9 — съобщи тя.
Марина бързо провери как е косата и лицето ѝ, приглади дрехите си, провери дали няма някое парченце храна между зъбите си и сгъна неоправеното си легло обратно в панела му на стената. След двайсет секунди вече беше готова да посрещне шефа си.
— О.
Карлиньос Корта беше по шорти и с обувки с пръсти, а около лактите, китките, коленете и глезените му бяха завързани цветни плитки. Не носеше нищо повече. Поздрави я на португалски, но Марина едва успя да го чуе. Беше наистина прекрасен. Миришеше на мед и кокосово масло. Толкова красив, че я плашеше.
— Обличай се — каза ѝ той на глобо. — Излизаме.
— Облечена съм.
— Не, не си.
— Senhor Corta esta acessando a sua impressora10 — обади се Хети.
От принтера се появяват чифт панталонки (доста къси), едно късо, прилепнало горнище (доста оскъдно) и чифт обувки с пръсти. Явно беше какво се очаква от Марина. Тя изтича в банята и облече новите дрехи. После се опита да придърпа горнището надолу, а панталонките — нагоре. Чувстваше се още по-гола, отколкото ако наистина беше гола. Шефът беше дошъл в апартамента ѝ, а тя не знаеше какво прави, защо е тук и какви са намеренията му изобщо.
— За теб — каза ѝ Карлиньос и ѝ подаде шепа зелени плитки, току-що излезли от принтера. — Ще носиш цвета на моя ориша — Огун.
Показа ѝ как да ги завърже около сгъвките на ръцете и краката си и колко от дължината да остави да виси свободно. Обувките с пръсти я караха да се чувства, сякаш някой смуче пръстите ѝ.
— Можеш да бягаш, нали?
Марина го последва надолу по стълбите. Бяха тесни и плитки и по тях се бягаше трудно. Минувачите се притискаха към стените и им кимаха за поглед, докато минаваха покрай тях. Тичаше рамо до рамо с Карлиньос по Трета улица, която беше паралелна на централния проспект, но се намираше на три нива над него. Велосипедите и моторите профучаваха от едната им страна. Марина усещаше аромата на печена царевица, горещо масло и фалафели. От мъничките сепарета с по пет места, издълбани направо в скалата, се разнасяше музика. Хоризонтът бавно потъваше в пурпурночервен мрак. Карлиньос сви вляво по една пресечка между улиците. Сега Марина бягаше по улица, осветена с изкуствена светлина. От Т-образното разклонение на тунела пред нея сякаш долита хорова песен. След това вижда как група хора пребягва пред нея по тунела, устремена напред, а спътниците им се носят като ято над тях. Голата им кожа лъщеше от пот, масло и цветна боя. От лактите, коленете, китките, шиите и челата им висяха плитки и пискюли. И пееха. Всички пееха. Марина почти се закова на място от изненада.
8
„Пътуването до повърхността на луната ще започне след малко“; „Акцентът ти е ужасен“ (португ.). — Б.пр.