— Хайде да се разходим — каза Карлиньос Корта и даде знак на екипа си да го последва нагоре по рампата. Марина пристъпи навън, на повърхността, без да почувства някаква особена промяна — не усети нито някаква коренна разлика между затвореното помещение и уж великия простор отвън, нито дори се впечатли от голата земя и пустото небе. Хоризонтът пред тях беше видимо извит. Карлиньос поведе екипа по един обръч, дълъг около километър и маркиран със светлоотражателни въжета. Стотици новополунчени бяха вървели по този път — стъпки от ботуши се открояваха върху море от по-стари и още по-стари стъпки. Беше пълно със следи от хора и гуми, както и с деликатните, мънички вдлъбнатинки, които оставяха роботите, докато вървяха или се катереха. Реголитът приличаше на колаж, съчетал в себе си всяко пътешествие, на което някога бяха поемали по повърхността му. Беше много грозен. Подобно на всяко дете, което за пръв път получи бинокъл, Марина го беше обърнала към Кинг Донг11: един огромен член, дълъг около сто километра, който работниците по инфраструктурата в Морето на дъждовете бяха очертали по повърхността с помощта на отпечатъците от ботушите и гумите си. Очертанията бяха размити от следите, оставени от следващите екипи, още преди петнадесет години. Марина се съмняваше, че бе останало нещо от веселото, майтапчийско настроение, царяло преди време.
После обърна поглед нагоре и се закова на място.
Половин Земя беше надвиснала над Морето на Изобилието. Марина никога не беше виждала нещо по-синьо или по-истинско. Атлантическият океан се беше ширнал през полукълбото. Успя да различи западното крайбрежие на Африка и острия рог на Бразилия. Можеше да види бурите, които се завихряха над океана, привлечени от Карибско море, над което се сгъстяваха и превръщаха в силуети на зверове и чудовища. После се завихряха по продължението на Гълфстрийм към скритите отвъд хоризонта брегове на Европа. На изток се вихреше циклон. Марина лесно различаваше спираловидната му форма и окото в средата му. Синьо и бяло. Нямаше и следа от зелено, но Марина никога не беше виждала нещо по-живо от това. Когато бе дошла на орбиталния космически кораб на ВТО, тя беше видяла Земята от илюминатора и се беше удивила от великолепието, което се ширеше пред нея — дългите облаци, бавно въртящото се кълбо на планетата, линията на изгрева, която напредваше по ръба ѝ. По време на първата половина от орбитата, тя беше наблюдавала как Земята се отдалечава, а по време на втората — как луната се стопява. Но никога досега не беше виждала Земята от Луната. Планетата беше надвиснала в небето, несравнимо по-огромна, отколкото Марина си я беше представяла, и все пак — толкова ужасно далеч. Беше ярка, необятна и недостъпна — напълно недосегаема. Съобщенията ѝ стигаха до семейството ѝ на повърхността за една секунда и четвърт. „Това е твоят дом, а ти си безкрайно далеч от него“, сякаш казваше пълната Земя.
— Тук ли ще стоиш цял ден? — изпращя гласът на Карлиньос по личния ѝ канал за връзка и тя осъзна, с немалка доза изненада и неудобство, че всички вече са се върнали при вратата, а само тя е останала да се взира към Земята, закована на място като глупачка.
Ето и още една разлика. Когато беше на космическия кораб, беше гледала Земята от горе надолу, но когато беше на Луната, Земята винаги беше над нея.
— Колко време стоях там? — попита тя Карлиньос, докато налягането в камерата се възстановяваше.
— Десет минути — отговори ѝ той. Течението вдигна праха от космокостюмите им. — Когато излязох на повърхността за пръв път, направих абсолютно същото. Останах, втренчен нагоре, докато Сао Хорхе не ме предупреди, че кислородът в костюма ми е на привършване. Никога преди не бях виждал такова нещо. Хейтор Перейра беше с мен. Първите ми думи бяха: „Кой е качил онова там?“
Карлиньос започна да откопчава шлема си. Марина се възползва от последните секунди, в които можеше да говори с него насаме, за да попита:
— А сега какво ще правим?
— Сега — отвърна Карлиньос Корта — ще отидем да пийнем.
— Докосна ли те?
Мъничкият планетоход напредваше право през Океана на бурите. Връхлиташе върху всяка бабуна и всяка скала с пълна скорост, подскачаше във въздуха и се приземяваше с меко тупване насред облак прах. След това продължаваше да препуска напред и да оставя след себе си огромна опашка от прахоляк. Двамата пътника в него подскачаха и се мятаха напред-назад, придържани от коланите, с които седалките им бяха оборудвани. Рейчъл Макензи бе пришпорила планетохода до крайния предел на мощността му.