— Мога да сервирам.
Би приела всякаква работа. Прегледа договора. Определила си беше нисък хонорар, но офертата едва стигаше да покрие дори тази сума. Стигаше колкото за сметката ѝ за въздух, вода, въглерод и мрежа, и може би малко повече. Имаше авансово заплащане. Трябваше да си принтира нова униформа. А и да се изкъпе в някоя от обществените бани — можеше да подуши нечистата си коса. Имаше нужда и от билет за влака.
Разполагаше с един час да стигне до Главната гара. Сложи електронния си подпис, а контактната ѝ леща сканира и изпрати отпечатък от ретината ѝ в агенцията. Спътниците на двете страни си стиснаха ръцете, а съответната сума пристигна в празната ѝ до този момент сметка. Чак я заболя от щастие. Мощта и магията на парите не се кореняха в това, което ти даваха възможност да притежаваш, а в това, което ти даваха възможност да бъдеш. Парите означаваха свобода.
— Вдигни кислорода — каза тя на Хети. — До стандартно ниво.
Стегнатата хватка около белите ѝ дробове се отпусна моментално. Издишването беше прекрасно. Вдишването беше същински екстаз. Марина се наслади на аромата на Меридиан: електричество и барут, отходна вода и плесен. А когато си пое въздух до степента, на която дъхът ѝ обикновено спираше, нищо не ѝ попречи да продължи още. Затова жадно пое още повече кислород.
Но не разполагаше с много време. За да успее да стигне навреме за влака, трябваше да вземе западен асансьор №83, но той беше в противоположната посока на жилището на Блейк. Асансьорът или той? Всъщност нямаше избор.
Лукасиньо се събуди отново. Опита се да седне, но болката го притисна обратно на леглото. Болеше го, сякаш всеки мускул от тялото му е бил откъснат от костта и на негово място са били натъпкани парчета разбито стъкло. Лежеше, облечен в космокостюм — точно какъвто би носил, за да си направи една безопасна, обикновена разходка по повърхността. Можеше да движи ръцете и краката си. Пръстите му пробягаха нагоре-надолу по тялото му, сякаш му правеха инвентаризация. Твърдата броня от мускули на корема, стегнатите очертания на бедрата му. Задникът му се чувстваше превъзходно. Щеше му се да можеше да докосне кожата си. Трябваше да разбере дали е добре. Беше прочут с красивата си кожа.
— Чувствам се отвратително. Дори очите ме болят. Ще получа ли лекарства?
— Му-опиоидните рецептори3 в периакведукталното ви сиво вещество4 са подложени на пряка стимулация — обади се един глас в главата му. — Мога да нагодя степента.
— Здрасти, Джинджи. Върнал си се.
Изисканата като на иконом реч на спътника му не можеше да се сбърка. По принцип, спътниците имаха проблем с неопределеността. В долния десен ъгъл на полезрението си видя чиба си. Членовете на семейство Корта нямаха нужда да следят цифрите, но все пак се зарадва, че ги вижда. Чибът му го осведоми, че е жив, в ясно съзнание, и продължава да изразходва ресурси.
— Къде съм?
— Намирате се в болничната сграда Санафил Меридиан — отговори Джинджи. — Преместиха ви от барокамерата в космокостюм. Събуждате се от поредица изкуствено провокирани коматозни състояния.
— Колко дълго? — попита той и се опита да се изправи. Усети как болката прорязва всяка кост и всяка става като мълния. — Партито ми!
— Отложиха го. Според медицинския ви план, скоро ще настъпи още една изкуствена кома. Баща ви идва насам, за да ви види.
Белите, механични ръце на медицинските уреди се протегнаха към него от стените.
— Не, почакай. Видях Флавия.
— Да. Тя дойде да ви посети.
— Не му казвай.
Той така и не беше разбрал защо баща му е отпратил неговата мадриня — сурогатната му майка — от Боа Виста на сутринта на шестнадесетия му рожден ден. Знаеше само, че ако Лукас Корта, баща му, разбере за посещението на мадриня Флавия, ще се погрижи да я накаже по хиляда различни начина.
— Няма — отвърна Джинджи.
Лукасиньо се събуди за трети път. Баща му беше застанал до леглото. Той беше нисък и слаб мъж; с тъмна коса и очи — толкова мрачен и неприветлив на вид, колкото брат му е слънчев и предразполагащ. Видът му бе елегантен, всичко в него бе спретнато и изискано, мустаците и брадата му бяха поддържани и пригладени. Безупречен и винаги нащрек, за да съхрани тази безупречност: дрехите му, косата му, ноктите му; всичко бе изпипано до съвършенство. Хладен и взискателен мъж. Над лявото му рамо се носеше Токиньо. Спътникът му представляваше сложен възел от музикални ноти и многопластови съзвучия, които от време на време се превръщат в единна, тиха като шепот мелодия на китари: боса нова.
3
Опиоидни рецептори, чувствителни към конкретни опиоиди — главно бета-енкефалини и ендорфини. — Б.пр.