— Никога не сваля тази рокличка.
Хелен де Брага и Адриана Корта бяха застанали до перилата на балкона на осмия етаж, между каменните скули на Огун и Ошоси. Бузите на статуите бяха сухи — бяха изключили водопадите. Градинарите — както роботи, така и хора — изгребваха листата, от езерцата и потока.
— Всеки път, когато се изцапа, Елис ѝ принтира същата — каза Адриана.
Луна тичаше боса между локвичките по дъното на басейните, облечена в любимата си червена рокличка, пръскаше градинските ботове и скачаше от камъче на камъче. Беше си измислила сложна игра, в която трябваше да се приземи върху някои от тях на десния си крак, върху други — на левия, върху трети — да стъпи и с двата крака, а четвърти — да прескочи.
— Ти сигурно също си имала любима рокличка на нейната възраст.
— Клин — отговори Хелен де Брага. — Беше нашарен с черепи и кости. Бях на единайсет и си бях същинско малко пиратче. Майка ми просто не можеше да ме накара да облека друго, затова ми купи и втори чифт. Отказах да го нося, защото не беше същият. Но истината е, че не можех да ги различа.
— Луна си има мънички скривалища и кътчета из цялата Боа Виста — каза Адриана. Луна тъкмо изчезна в бамбуковата горичка. — Знам къде са повечето от тях — доста повече, отколкото Рафа знае. Но не всички. Не искам да узнавам за всички. Едно момиче трябва да си има тайни.
— Кога ще им кажеш?
— Мислех да го направя на рождения си ден, но ми се струва прекалено мрачно. Ще позная точния момент, когато настъпи. Първо трябва да приключа с Ирма Лоа. Да довърша изповедта си.
Устните на Хелен де Брага се свиха. Тя продължаваше да бъде съвестна католичка — редовно ходеше на седмична служба в Жоао де Деус; вярваше в светиите и повтаряше молитвите. Адриана знаеше, че тя не одобрява Умбанда и погледа на езическите божества, под който се изправяше всеки ден. Какво ли беше мнението ѝ за решението на Адриана да се изповяда пред жена, а не мъж-свещеник?
— Внимавай за Рафа — каза Адриана.
— Стига вече с тези приказки.
— На път съм да загубя острия си нюх и физическото си здраве. Вече го усещам. А Лукас се е прицелил в трона.
— Винаги е имал такива намерения.
— Заповядал е да наблюдават Рафа. Използва опита за покушение в негов ущърб. А и след това, което се случи с Рейчъл…
Хелен де Брага се прекръсти.
— Deus entre nós e do mal.13
— Рафа иска да проведе самостоятелно разследване.
— Няма начин.
Хелен де Брага и Адриана са от едно и също поколение — поколението на пионерите. Хелен беше заможна — счетоводителка, бивша жителка в град Опорто. Адриана пък се беше издигнала от бедността със собствени сили — инженерка от Рио де Жанейро. Адриана се беше отказала от клетвата никога да не се доверява на други, освен на бразилци. Свързваше ги нещо повече от националността и езика — и двете бяха жени. Около Хелен де Брага не се вдигаше шум, но тя ръководеше финансите на Корта Хелио от над четиридесет години. Беше също толкова член на семейството, колкото собствените деца на Адриана.
— Робсън е в безопасност — каза Хелен.
Винаги се беше отнасяла към децата на Адриана като към свое второ семейство. Собствените ѝ деца и внуци бяха разпилени в над дузина от сградите на Корта Хелио по цялата луна.
— Онзи проклет ника — каза Адриана. — Вече предявих искане за компенсации към Огнището.
— Ариел ще се погрижи за договора в съда.
— Тя е добро момиче — отбеляза Адриана. — Боя се за нея. Толкова е уязвима. Глупаво ли е от моя страна да ми се иска да е все при нас — с Хейтор и петдесетима души въоръжена охрана, които да я защитават от света? Но човек никога не спира да се тревожи, нали така? Съдът на Клавиус няма да я защити. Нито дори Павилионът на Белия заек.
— Кога се превърнахме в две старици, които си седят на балкона и се безпокоят за заговори и вендети? — попита Хелен де Брага.
Адриана Корта положи ръка на дланта на приятелката си.
В сърцето на бамбуковата горичка имаше тайно скривалище — едно специално място, в което се разнасяше тих шепот. Естествената пролука между стъблата беше разширена от любопитни крачета и ръчички и се беше превърнала във вълшебна, мъничка полянка. Това беше тайната стая на Луна. Камерите не снимаха тук, ботовете бяха прекалено големи, за да могат да я последват между стъблата, баща ѝ не подозираше за съществуването му, а беше почти сигурна, че и баба ѝ, Адриана, която знаеше всичко, не знаеше точно за това. Луна бе направила мястото свое с помощта на няколко панделки, които беше завързала за стъблата на бамбука, няколко принтирани от керамика фигурки на герои на Дисни, малко копчета и панделки от любимите ѝ дрехи, части от ботове и оплетени мрежички от жици. Клекна във вълшебния кръг и се заслуша в бамбука, който шумолеше и шепнеше над главата ѝ. Фелипе, главният градинар, ѝ беше обяснил, че Боа Виста е достатъчно просторна да образува собствени ветрове, макар и слаби. На Луна обаче не ѝ трябваха научни обяснения.