— Ехоу! — повика го Я Афуом и цопна до него. Ту бедрата им се докоснаха, ту — задниците. Краката им се преплитаха. Коремите се отъркваха един в друг, а пръстите шареха наоколо.
— Риба ли беше това?
Я Афуом се изкикоти и Лукасиньо установи, че едната ѝ гърда се опира в пръстите му, а ръцете ѝ са го прегърнали през задника. Дланите му зашариха по-близо около тялото ѝ в топлата като кръв вода — търсеха неизследвани кътчета и скрити тайни.
— Ама че си!
Тя имаше най-хубавия задник, който беше виждал, откакто спа с Григори Воронцов. В следващия момент той вече се беше надървил и двамата се гледаха в очите, опрели чела едно в друго, а тя му се смееше, понеже всички голи мъже изглеждат нелепо.
— А пък бях чувал, че момичетата от рода Асамоа са любезни и срамежливи — подразни я Лукасиньо.
— Кой ти е казал такова нещо? — попита Я Афуом и го притегли към себе си.
Абена. Беше мярнал силуета ѝ сред листата на доматите. Тръгваше си от бара и се беше запътила към тунела за сервизните машини.
— Хей! Хей! Абена! Почакай!
Лукасиньо се измъкна от басейна с плясък. Абена се обърна към него и се намръщи леко.
— Абена!
Лукасиньо закрачи към нея — от тялото му се стичаше вода, а полуеректиралият му пенис се люшкаше болезнено. Абена вдигна вежда.
— Здравей, Лука.
— Здрасти, Абена.
Я Афуом се промъкна до Лукасиньо и обви ръка около него.
— От кога? — попита Абена, а Я се усмихна и се притисна още по-близо към Лукасиньо.
— Приятно изкарване, Лука — заяви Абена, обърна се и се отправи към вратата.
— Абена! — извика след нея Лукасиньо, но тя вече беше изчезнала. Я Афуом — също.
— Абена! Я! Какво става?
Абусуа-сестрите играеха някаква игра. Въздухът вече беше захладнял, ерекцията му беше спаднала напълно, а заради наркотичния махмурлук след халюциногените бе започнал да трепери и да изпада в параноично състояние. Настроението на партито се беше развалило. Лукасиньо намери дрехите си и помоли един от приятелите си да му вземе билет, за да се върне обратно в Меридиан, а когато пристигна, завари там Коджо и новия му палец. Можеше да остане и тази вечер, но тя щеше да му бъде последна. Бе останал без покрив, без секс и без Абена.
Уегнър пристигна в Меридиан със закъснение. Теофил беше малък град с население от около хиляда души, разположен на северната граница на огромната пустош, наречена Залив на неравността, където имаше само машини. Железопътната линия, която водеше до главната, бе прокарана преди три години — триста километра еднорелсов път. По нея минаваха таксита четири пъти дневно, които стигаха до спирката при Хипатия, на която можеше да се прехвърли на някой от другите влакове. Един микрометеоритен дъжд бе извадил от строя сигналното оборудване на Торичели, поради което на Уегнър му се беше наложило да чака — да крачи, да се чеше по сухата кожа, да пие чаша след чаша студен чай и да вие наум в продължение на шест часа, преди ремонтните ботове да успеят да монтират нов модул. Автомотрисата беше претъпкана. Нямаше места за седене; трябваше да стоят прави по време на многочасовото пътуване.
„Не се ли променям пред очите ти?“, помисли си Уегнър. „Не започвам ли да мириша по-различно, не съвсем като човек?“ Открай време вярваше, че е така.
Поради метеоритния дъжд при Торичели се бе наложило да се отменят всички планове за пътуване, които включваха по-голямата част от западната полусфера. Когато Уегнър стигна до гара Хипатия — която представляваше просто точката на пресичане на четири линии от южните морета и централната линия по Морето на спокойствието с Първа Екваториална — платформите бяха претъпкани с пътници, работници, които бързаха за смяната си и баби и дядовци, които отиваха на гости при децата и внуците си. Наоколо тичаха и пищяха цели сюрии деца; някои от тях хленчеха заради дългото чакане. Гласовете им дразнеха допълнително вече изнервения Уегнър. Спътникът му беше успял да му запази място за обикновения влак по линия 37, който щеше да потегли след три часа. Успя да си намери едно тъмно, уединено кътче далеч от многобройните семейства и купчините захвърлени чаши и кутии от китайски спагети. Седна, облегна се на един стълб, придърпа колене към тялото си, облегна глава на тях и сложи на спътника си нов аватар. Адио, Сомбра, и ола, доктор Луц14. Стълбовете трепереха, а дългите коридори звъняха всеки път, когато бързите влакове префучаваха над него. Обаждания, съобщения и снимки от Меридиан. „Къде си“, „Трябваш ни“, „Започваме!“. „Проблеми с влака“, беше отговорил. „Липсваш ми, вълче.“ От Аналийс — нищо. Правилата ѝ бяха известни. Животът си имаше както светла, така и тъмна половина.