— Това вече е ваше, милорд капитан-командире.
Галад въздъхна. Надяваше се тази глупост да заглъхне, преди да стигнат лагера. Връщането там бе достатъчно глупаво и без подобни претенции. Най-вероятно щяха да го оковат във вериги, ако преди това не го пребиеха до смърт.
Но трябваше да тръгне. Това бе правилният избор.
Светлината бе започнала да се усилва в тази хладна пролетна утрин, макар слънцето още да не се беше показало и на резка над хоризонта, и Родел Итуралд вдигна обкования със злато далекоглед, за да огледа селото под хълма, на който бе спрял дорестия си кон. Мразеше да чака да стане достатъчно светло, за да вижда. Предпазливо, за да не блесне лещата, той постави върху палеца си края на дългата тръба и я заслони със свитата си в шепа ръка. В този час стражите щяха да са най-малко бдителни, успокоени, че тъмнината, в която може да се промъкне враг, скоро ще се отдръпне, ала откак се бе прехвърлил от равнината Алмот, той беше чул истории за айилски набези в Тарабон. Ако самият той беше страж и се озърташе за дебнещи наоколо айилци, щяха да му израстат още очи. Тази странна страна не беше заки-пяла като разритан мравуняк срещу проклетите диваци. Странна, и може би зловеща. Тук можеше да се видят много въоръжени мъже, сеанчанци и подчинени на тях тарабонци, сеанчански орди строяха ферми и даже цели села, но достигането му дотук се бе оказало прекалено лесно. Днес обаче лесното свършваше.
Зад него сред дърветата нетърпеливо тъпчеха коне. Стотината доманци, които го придружаваха, бяха кротки и тихи, чуваше се единствено поскръцването на кожа, щом някой помръднеше в седлото, но той усещаше напрежението им. Де да бяха два пъти повече! Пет пъти! В началото това, че щеше да тръгне със сила, съставена главно от тарабонци, му бе вдъхвало увереност. Вече не беше сигурен, че е взел правилното решение. Все едно, много късно беше за самообвинения.
По средата между Елмора и границата с Амадиция, Серана лежеше в равната тревиста долина сред гористи хълмове, простряна на цяла миля до дърветата във всяка посока освен тази, в която се намираше той — между него и селото имаше езеро, запълвано от два широки потока. Не беше място, което да изненадаш посред бял ден. Селото си беше доста голямо още преди идването на сеанчанците, спирка за потеглилите на изток търговски кервани, с десетина хана и почти толкова улици. Селяните вече поемаха по дневните си дела — жените, закрепили кошове на главите си, плавно запълваха селските улички, други бяха напалили огньове под казаните за пране зад къщите си, мъжете с широки крачки бяха тръгнали по работа и от време на време поспираха да разменят някоя дума. Обичайна утрин. Децата вече тичаха и играеха — търкаляха обръчи и си подхвърляха торбички с боб. От невидима ковачница смътно се дочу ек на желязо. Димът от огнищата бавно изтляваше над комините.
Доколкото можеше да се види, никой в Серана не обръщаше внимание на трите двойки пазачи с белите ивици, драснати през металните им нагръдници, които бавно обикаляха на коне на около четвърт миля от селото. Езерото, доста по-широко от селото, го защитаваше Добре откъм четвъртата страна. Пазачите като че ли бяха приети като Дребна част от ежедневието, както и сеанчанският лагер, заради който Серана бе увеличила размерите си двойно.
Итуралд поклати глава. Самият той нямаше да разположи лагера така, лакът до лакът със селото. Покривите на Серана бяха все керемидени, червени, зелени или сини, но самите постройки бяха дървени; един пожар в селището щеше много лесно да плъзне и в лагера, където складовите шатри, съшити от зебло и големи колкото цели къщи, далеч надвишаваха по брой по-малките, в които спяха бойците, а огромните пирамиди от каци и бурета покриваха два пъти повече терен, отколкото всички шатри заедно. Беше почти невъзможно да се държат селяните с по-ловки пръсти далече от тях. Във всяко селище се намираха сръчни ръце, които свиваха всичко, до което можеха да се докопат, а дори и честните хора се поддават на изкушение под носа им. Но пък местоположението означаваше по-късо разстояние за носене на вода от езерото и още по-късо за войниците, които да прескочат за халба ейл или чаша вино в селото, когато не са на дежурство. Намекваше обаче и за командир, който поддържа хлабава дисциплина.
Хлабава или не, лагерът също се беше раздвижил и в сравнение с ритъма там суматохата в селото изглеждаше като леност. Войници проверяваха животните на дългите коневръзи, знаменосци проверяваха войници, подредени в строй, стотици работници товареха и разтоварваха фургони, коняри водеха коне към впряговете. Всеки ден по пътя от изток и запад към този лагер се стичаха кервани с фургони, докато други потегляха. Възхищаваше го сеанчанската ефикасност в грижата войниците да имат каквото им трябва тогава и където трябва. Заклети в Дракона мъже тук в Тарабон, повечето с кисели лица, повярвали, че сеанчанците са убили мечтата им, драговолно му бяха разправяли всичко, каквото знаеха, макар и да не можеха да тръгнат с него. В лагера се съхраняваше всичко — от ботуши до мечове, стрели и подкови, манерки за вода — достатъчно, за да се снаряжат хиляди войници от главата до петите. Щяха да усетят загубата.