Той сниши далекогледа, за да прогони една тлъста зелена муха, бръмнала пред лицето му. Почти моментално я замениха други две. В Тарабон гъмжеше от мухи. Винаги ли идваха тук толкова рано? Докато се върнеше в Арад Доман, там едва щяха да са започнали да се люпят. Стига да се върнеше. Не. Никакви лоши мисли. Когато се върнеше. Иначе Тамсин щеше да е недоволна, а не беше разумно да я ядосва прекалено.
Повечето мъже долу бяха наемни работници, а не войници, и не повече от стотина бяха сеанчанци. Все пак по обед предния ден бе пристигнала чета от триста тарабонци в нашарени на ивици брони, над два пъти повече от неговите хора, и това го принуди да промени плановете си. Друга тарабонска част, също толкова голяма, беше влязла в лагера по залез слънце, колкото да могат да хапнат и да налягат за сън всеки където може да опъне походната си постеля. Свещите и маслото за светилници бяха войнишки лукс. В лагера имаше и една от ония окаишени жени, дамане. Той съжаляваше, че не можеше да изчака, докато го напусне — трябваше да я водят нанякъде, каква полза от дамане в снабдителен лагер? — но днес беше определеният ден и не можеше да си позволи да даде на тарабонците повод да го обвинят, че се въздържа. Някои щяха да се вкопчат в какъвто и да е повод, за да си тръгнат по своя път. Знаеше, че няма да го следват много дълго, но трябваше да задържи колкото може повече от тях за още няколко дни.
Измести поглед на запад, без повече да си прави труд с далекогледа, и прошепна:
— Сега.
Сякаш по негова заповед двеста души с лица, скрити под тежки забрала, препуснаха в галоп от дърветата. И тутакси спряха, конете им залудуваха на място, ездачите заразмахваха увенчаните със стомана пики, а водачът им дивашки запрепуска пред тях в явно усилие да наложи някакво подобие на ред.
Итуралд много добре си представяше гнева на Торней Ланасиет, че трябва да разиграва цялото това позорище. Набитият Заклет в Дракона мъж изгаряше да се сблъска със сеанчанците. С които и да било сеанчанци. Трудно беше да го разубеди да не нападне още в деня, в който прекосиха границата. Предния ден видимо бе преизпълнен с радост, че най-сетне може да изтърка омразните ивици от бронята си, ивиците, показващи вярност към завоевателите. Все едно — дотук изпълняваше заповедите му до последната буква.
Когато стражите най-близо до Ланасиет завъртяха конете и препуснаха към селото и сеанчанския лагер, Итуралд насочи вниманието си натам и отново вдигна далекогледа. Тревогата, която вдигнаха, явно не се прие като неуместна. Всякакво движение беше секнало. Някои сочеха конниците, други стояха зяпнали. Последното, което бяха очаквали, беше набег. Защото сеанчанците със сигурност смятаха тарабонците за предани и свои. Той погледна към селото. Хората по улиците също зяпаха към странните ездачи. И те не бяха очаквали нападатели. Според него сеанчанците бяха прави — мнение, което едва ли щеше да сподели с който и да било тарабонец в обозримо бъдеще.
При добре обучени мъже стъписването обаче можеше да продължи само дотук. В лагера войниците се разтичаха за конете си, повечето още неоседлани, макар конярите да бяха подхванали работата си колкото може по-бързо. Осемдесетина сеанчански пешаци-лъкометци се строиха и хукнаха през Серана. При това доказателство, че наистина има заплаха, селяните награбиха по-малките деца и подкараха по-големите към уж безопасните къщи. За няколко мига улиците опустяха — останаха само забързаните стрелци с разноцветно лакираните си брони и странните шлемове.
Итуралд завъртя далекогледа към Ланасиет и видя, че повежда конниците си в галоп.
— Изчакай — изръмжа той. — Задръж!
Тарабонецът като че ли отново чу заповедта му и най-сетне вдигна ръка да спре хората си. Добре, че все още бяха на половин миля от селото. Лудоглавият глупак уж трябваше да е на миля разстояние, още в края на гората, уж без да може да въдвори ред, тъй че да го ометат лесно, но и половината биваше. Итуралд едва потисна сърбежа да опипа рубина на лявото си ухо. Битката вече беше започнала, а в битка трябва да накараш подчинените си да повярват, че си съвършено хладнокръвен, напълно безстрастен. Че не държиш на всяка цена да сриташ предполагаемия си съюзник. Защото чувствата се преливат от пълководеца към хората му, а ядосаните бойци се държат глупаво, оставят се да ги убият и губят битките.