Когато обаче целувките стават по-пламенни и всичко е пред прага на изпълнението, неочаквано Ксау забравя плана „3 Б“ и службата. В мозъка й е проникнало нещо, което, изглежда, идва от други времена и изтласква от него всичко съществувало преди: „Системата“, службата, нарежданията, дълга.
Към емоционалния заряд, спътник на екстаза, и към засилващите се удари на сърцето — това се дължи на естествената й нагласа на съвършена Ксау, която я кара да счита сега, както и винаги преди и след този случай, че прегръща бленувания мъж — се прибавя нещо ново: един звънлив, влудяващ звук, който поради различната си мощност не избухва в мозъка й, както при Квинт Флак, и не я замайва до смърт, както става в същия този миг с римския пълководец. Не я зашеметява, а напротив, поражда в нея съвсем нови чувства, обещава й любов, каквато тя наистина никога не е изпитала, защото досега е преживявала винаги всяка прегръдка като една Ксау. Металическият и същевременно мек звук я увлича и й се струва, че тялото й е отнесено в тинесто море, а в очите й блести ослепяващо слънце.
Уравнението не ще бъде открито и никаква мярка не ще бъде взета за отбрана на службата и „Системата“ срещу бунта на Земята. Защото уравнението, което Ксау не изтръгна от Маркус, съдържа формулата на нови оръжия и мига, в който ще бъдат употребени. Затова „Системата“ ще бъде пометена, а историята променена.
Ускорените електрони летят свободно, с нарастваща скорост. В техния луд бяг ги съпътствуват материални частици на Уегенър, с когото се е сблъскал снопът електрони, когато за безкрайно малка част от секундата е излетял от сърцевината на ZERO H през начупените прегради. При тази грамадна скорост мозъчната маса на Уегенър се е разпаднала на йонизирани атоми и те безшумно са се разбили на елементарни частици. Тази грамадна скорост обаче не е променила естеството им и те мислят.
При сблъсъка с атомите, съставляващи молекулите на мозъчното вещество на Уегенър, електроните запазиха поведението си на елементарни частици на електрична енергия — елементарни частици, заредени отрицателно — и в същото време снаряди, притежаващи толкова по-малка маса, колкото е по-висока потенциалната им енергия и колкото е по-висока честотата на вълната, придружаваща движението им. Но това, с което се сблъскаха, не бе инертна материя, нито материя, притежаваща енергия, подобна на тяхната, т.е. енергия на електричен заряд. Те не, срещнаха протони, елементарни частици с положителен електричен заряд, както досега при другите опити в пръстена на ZERO H. Сега мишена бяха частици със заряд, аналогичен може би на притежавания от мислещите частици — загадъчният барионов заряд на най-големите и съвсем непроучени елементарни частици, известни досега. Защото субмолекулярните частици на мозъчното вещество на Уегенър са изпълнени с невронна енергия и ако молекулите са се разпаднали безшумно при удара, елементарните частици не са се променили, въпреки че поради енергията, която са срещнали, разстоянието между ядрата и обикалящите електрони се е увеличило неимоверно, а в самото ядро неимоверно са се увеличили разстоянията между протоните и неутроните. С една дума, атомите на мозъчното вещество на Уегенър са се разтегнали твърде много: превърнали са се в планетни системи, чиито външни частици летят като комети около слънцето, следвайки силно разтегнати елипси, защото енергията на протоните не надвишава енергията на неутроните, нито енергията на електроните надвишава енергията на ядрото. Възбудена е целокупната енергия на системата и милиардите системи, съставляващи дезинтегрираната мозъчна материя на Уегенър, реагирайки всяка една спрямо другите и всяка спрямо снопа от електрони, връхлетял върху тях, кръжат в пространството около планетата и може би на около сто хиляди години във времето. Разпаднал се на основните си съставки, мозъкът на Уегенър не е променил природата си и продължава да мисли.
Неговият потенциал така много се е увеличил, невронната скорост е толкова висока, че мисълта му е хиляда пъти по-мощна, а интуицията му хиляда пъти по-ясна. Той веднага разбра всичко и идеята се роди с пределна яснота от далечния спомен на школския Айнщайнов пример. Течението на времето е като грамофонна плоча, върху която са и краят, и началото. Когато иглата е в началото, там вече и краят. Достатъчно е игличката да се премести към вътрешния край на плочата.
Срещата на двете криви на пространството и времето, срещата на иридиевата игличка с повърхността на плочата определят събитието, факта, който се помества в дадена точка и който, тъй като настъпва след други факти и предхожда бъдещите, определя вечния ход на времето. Енергията, която би била в състояние да накара игличката да отскочи от началото към края, да я върне обратно, да подскочи пак напред, ето това би била „машината на времето“, мечтана от векове.