Борг поклати глава.
— Казах ви, че сухото ми е предостатъчно. Това, от което сега се нуждая, са малко силни усещания и издирването на Грийн ще ми ги осигури. — Неговото мазно лице се разкриви в нещо, което би трябвало да представлява усмивка, но смисълът й предизвика студени тръпки по гърба на Бен. — Преди да станете бизнесмен, мистър Дилейни, аз вършех работата, която обичам. Вие ми казвахте да взема мярката на някой тип и аз му я вземах. Знаете ли каква е моята представа за истинско забавление? Ще ви кажа. Обичам да седя в автомобил през някоя мрачна дъждовна нощ, очаквайки набелязаният тип да излезе от къщи. Това ми харесва. Обичам чакането с патлак в ръка, знаейки, че няма как да не улуча. Обичам да чувам трясъка на револвера и да виждам как човекът си е получил своето, и бързото бягство след това. Това е, което ми харесва, но такива неща вече не се случват. Всички ние действаме като повечето финансисти. Мислим само как бързо и сигурно да натрупаме пари. До гуша ми е дошло от това. Грийн ви изигра, но на вас не ви пука. Имате прекалено много пари. Преди две години не бихте ми наредили да го намеря, а щяхте да го откриете сам. О’кей, щом искате така, така да бъде, но аз не съм съгласен.
— Онова време мина — рече Бен. — Би трябвало да си го разбрал. Преди две години можеше да спечелиш с насилие, но сега не можеш. Трябва да си луд, за да мислиш, че…
— Да, навярно съм побъркан — каза Борг, — но това ми доставя голямо удоволствие. Ще търся Хари Грийн. Хич не ме е грижа колко време ще ми отнеме, но ще го открия. Ще тръгна на лов за него просто заради тръпката. Той не ми дължи нищо. Не аз съм преметнатият, но той е един хитър никаквец, който трябва да бъде спрян. Вие можете да си останете при мадамите, парите, мекото легло и голямата къща. Това не е моята представа за приятно прекарване на времето. На мене ми дай някой тип, когото да преследвам. Някой, който е умен, колкото съм и аз, някой, който ще се обърне когато го сгащя натясно, така че да ми се наложи да дръпна спусъка по-бързо от него. Така виждам аз прекарването на една почивка, така и ще я прекарам.
Бен знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с Борг.
— Добре, не мога да те спра — каза той. — Ще се върнеш ли тук, след като си начешеш крастата?
— Разбира се — отвърна Борг. — Щом го намеря и го пречукам, ще се върна на драго сърце, но първо трябва да го открия. — Неговите дебели устни оголиха зъбите му. — Трябва да го убия!
— След като ченгетата не могат да го намерят, защо смяташ, че ти ще успееш?
Борг вдигна черните си вежди.
— Вие казахте едно умно нещо, мистър Дилейни, когато ми наредихте да се поогледам за онази Глори Дейн — каза Борг. — Струва ми се, че където е тя, там ще бъде и Хари Грийн. Те трябва да похарчат петдесет бона от вашите пари. Възможно е да не се отърват от диамантите, но петдесет хилядарки са достатъчно едри пари, за да се чуе шумоленето им, когато някоя двойка като Грийн и Глори Дейн започнат да ги размахват наляво-надясно. Аз имам добри уши. Ще ги намеря.
IV
Сега Хари нямаше какво друго да прави, освен да чака, а чакането го изнервяше. За да убие времето, той беше отишъл на кино, но въпреки че филмът беше хубав, мозъкът му беше прекалено ангажиран, за да вникне в него.
Той беше посял семето, но тепърва щеше да стане ясно дали то щеше да покълне, или не. Такамори беше останал непроницаем. Хари си беше имал вземане-даване с японците през войната и знаеше, че бяха тарикати, но беше сигурен, че доводите му бяха психологически верни. Такамори желаеше диамантите повече от всичко на този свят, а човек с толкова пари като него винаги получаваше онова, което искаше. По всичко личеше, че Такамори не би го издал на полицията. Хари беше сигурен в това.
Истински опасно щеше да стане, когато Хари предаваше диамантите. Това бе моментът, в който Такамори би могъл да се опита да изиграе двойна игра.
Минаваше девет часа, когато излезе от киното. Беше мрачна дъждовна вечер и той вървеше по улицата към своя хотел, с ръце дълбоко в джобовете на палтото и нахлупил шапката си ниско над очите.
Не забеляза дългия черен „Кадилак“, който беше паркиран на няколко ярда от входа на хотела, и когато мина покрай него, чу как някой тихо извика името му.
Спря се рязко и погледна към колата. На волана седеше шофьор, облечен в сивобежова униформа със сини кантове. Беше японец. Той гледаше безстрастно пред себе си, неподвижен като мъничък жълт идол. Такамори седеше на задната седалка. Той гледаше към Хари през прозореца и му махаше.
Хари свърна от тротоара по посока на колата.
— Ако имате време, мистър Грифин, навярно бихме могли да проведем още един разговор? — каза Такамори. — Ще се качите ли?