Заслушан в благия гласец, Хари почувства как вътре в него се стяга един възел от вледеняващ страх. Ръката му се плъзна под палтото и пръстите му се сключиха около дръжката на револвера.
— Вие сте луд! — произнесе дрезгаво той. — Нали ви казах! Намерих тези диаманти! Нямам нищо общо с обира.
— Разбирам — вдигна рамене Такамори. — Е, допускам, че може и да греша, но това лесно може да се провери. Полицията притежава пръстовите отпечатъци на Хари Грийн, ако човек въобще може да вярва на вестниците. Дали да не отидем до полицейското управление и да накараме полицията да сравни вашите отпечатъци с тези на Грийн?
— Слушай, жълта змия такава — озъби се Хари, като извади бързо револвера и го заби в ребрата на Такамори, — не ме е страх от тебе! Ако ме издадеш на полицията, никога няма да видиш диамантите. Обещавам ти!
Такамори сведе очи към револвера.
— Няма нужда от насилие, мистър Грифин — рече той. — Махнете, моля, този револвер. Колкото и да сте безразсъден, не мога да си представя, че ще ме застреляте на толкова оживена улица.
Хари се подвоуми и пъхна оръжието обратно в кобура. Той разбираше в каква каша бе попаднал. Залагането се беше оказало несполучливо. Беше излязъл „на открито“. Беше захвърлил прикритието, което му беше осигурила Глори. Сега можеше да изиграе само последната карта — диамантите бяха все още у него.
— Добре. Както и да е — рече той. — Признавам, че успяхте да преобърнете пазарлъка. Ще намаля цената. Дайте ми петстотин хиляди долара и диамантите са ваши.
Такамори поклати глава.
— Мистър Грифин, казах ви, че никога не плащам за нещо, което ми принадлежи. Искам да разменя диамантите срещу живота ви. Това означава, че ако предадете камъните, аз няма да кажа на полицията какво съм разбрал за вас.
Хари го изгледа кръвнишки. Мечтата му да притежава милион и половина долара се изпари толкова бързо, че от разочарование и чувство за безсилие му се доповръща.
— Да не мислите, че съм толкова луд да ви повярвам?! — кипна той. — Дори да ви дам диамантите, пак можете да ме издадете на полицията. Не ви вярвам.
— Засега нямате основание да не ми вярвате — спокойно отвърна Такамори. — Не съм се загрижил нито за вас, нито да помагам на вашата полиция. Тази страна не е моя родина и аз като гражданин нямам никакъв морален дълг. Интересува ме единствено да бъдат върнати диамантите. Това трябва да направите вие. Опаковайте ги и ми ги изпратете по пощата, така че да стигнат до мене непременно вдругиден. Ако не пристигнат дотогава, ще съобщя на полицията сведенията за вас. Няма да им трябва много време, за да ви заловят. Ако обаче диамантите се получат вдругиден с първата поща, давам ви думата си, че няма да кажа за вас на никого. Това е единствената сделка, която имам желание да сключим. Не очаквам да решите на момента. Помислете си.
Той се наведе напред и почука на стъклената преграда. Шофьорът му докосна шапката си, намали плавно и отби до бордюра. Такамори отвори вратата на автомобила.
— Трябва да ви помоля да слезете, мистър Грифин — каза той. — Размислете върху всичко, което ви казах. Сигурен съм, ще осъзнаете, че моето предложение е единственият ви изход.
Хари слезе от колата. Той беше зашеметен от начина, по който беше протекъл разговора.
— Лека нощ, мистър Грифин — каза Такамори и любезно му махна, докато огромният „Кадилак“ потегляше.
V
Борг се спря под евакуационната стълба, която водеше нагоре към прозореца на банята на някогашния апартамент на Глори. Неговият човек му беше казал, че вратата на жилището била залостена отвътре и аварийното стълбище било единственият начин да се влезе. Уличката откъм гърба на сградата беше пуста и Борг се хвана за стълбата и започна да се катери по нея. Когато минаваше покрай един от долните прозорци, чу някакво радио да гърми в апартамента. Прояви предпазливост, да не би сянката му да затъмни прозореца. Най-после стигна прозореца на банята, спря пред него запъхтян и се заслуша дали отвътре не идваха някакви звуци. Не долови нищо, но не беше и очаквал, че ще чуе каквото и да било. Вдигна подвижната рамка и провря туловището си вътре.