Додж оттласна стола си назад.
— Губя десет пъти едно след друго. Не мога да си позволя да рискувам още един път.
— Този кон не може да загуби дори с два отсечени крака — каза Борг, — но ако се опасяваш за собствените си пари, мога да направя нещо за тебе и в този смисъл.
Додж отмести встрани състезателния бюлетин.
— Кой си ти и какво искаш? — попита той и огледа лицето на Борг със злобните си очички.
Борг извади една от фалшивите си служебни визитки и я перна по плота на бюрото. Детективът я пое и я зачете.
— „Бюро за експресни разследвания“ ли?! — смръщи вежди. — Не знаех, че има и такова.
— Ние действаме в Лос Анжелос — хладнокръвно отвърна Борг. — Работя по един симпатичен случай, в който парите не са никакъв проблем. Разполагам с тарифа за разноски, която просто плаче да бъде изцицана. Искам от тебе една малка информацийка и съм упълномощен да платя за нея.
Джо се наведе напред.
— Каква информацийка?
— Търся една двойка, която може би се е регистрирала тук под името Грифин.
Детективът се замисли за момент, после поклати глава:
— Под това име не е отсядал никой.
Борг извади снимките на Глори и Хари, с които се беше сдобил. Сложи ги на бюрото.
— Ето ги двамата. Познаваш ли ги? Джо внимателно разгледа фотосите.
— Може би. Колко ще получа?
— И не само това. Чакат те двадесет и пет долара, ако съумееш да ги спечелиш.
Додж преценяваше. В този момент двадесет и пет долара щяха да бъдат една значителна помощ.
— Познавам ги. Настаниха се преди три дни. Записаха се като мистър и мисис Харисън.
— В момента тук ли са?
— Тя е тука. Него го няма. Той си замина още на следващия ден. Каза, че щял да се върне. Било някаква командировка.
— Но тя е тука, нали?
— Да.
— Сега в стаята ли е?
— Ще разбера — надигна се Додж.
През вратата на офиса Борг наблюдаваше как детективът отиде до рецепцията, погледна таблото с ключовете и после се върна.
— Не, излязла е — рече той, затвори вратата и заобиколи бюрото, за да седне отново.
— Искам да хвърля един поглед на стаята й — каза Борг.
— Не може. Това изцяло противоречи на правилника на хотела.
Борг сподави прозявката си.
— Е, добре. Щом така смяташ… Не бих искал да губя повече нито твоето, нито моето време.
Той понечи да се изправи на крака.
— Почакай — каза Джо. — Дължиш ми малко пари.
— Така е — Борг измъкна навън тлъста бала банкноти. Той я раздипли, започна да рови и отдели една от пет долара, която побутна към Додж. — На толкова оценявам цялата ти досегашна информация.
Детективът се навъси.
— Нали каза двадесет и пет. Слушай, хайде да си нямаме разправии. Искам двадесет и пет долара.
— Това, което искаш, и това, което ще получиш, зависи от услугата ти — каза Борг. — Ще ти платя сто долара, ако ми уредиш стая до нейната и ми дадеш за един час шперц за стаята й. Искам да следиш и щом се върне, да ми сигнализираш.
Отдели две петдесетачки от тестето и ги протегна към Додж, за да ги види.
Онзи облиза устните си.
— Веднага и на ръка?
— Да.
— Почакай тук. — Детективът излезе, затваряйки вратата на канцеларията зад гърба си. Забави се пет минути. Когато се върна, остави два ключа върху бюрото.
— Този е от стаята ти — № 334. Тя е точно отсреща в 335. Ето шперца. Ще позвъня в нейната стая веднага щом я мерна.
Борг плъзна двете петдесетачки върху бюрото. Взе ключовете докато детективът улавяше банкнотите. Стана прав, прекоси фоайето, взе асансьора до третия етаж и влезе в стая № 334. Свали шапката и палтото си, отвори куфара и извади от него макара с изолиран проводник, комплект инструменти в кожен калъф и малка картонена кутия. Пресече коридора и отвори вратата на № 335, използвайки шперца.
Борг хвърли един бърз поглед на стаята, после затвори вратата и сложи инструментите и жицата върху леглото. Отвори картонената кутийка и извади от нея малък микрофон. Постави го под напречника на вратата и го прикрепи с винт. Прикачи към него две жици, провря ги през касата на вратата и ги изведе навън в коридора. Работеше бързо и ловко, докато прокарваше проводниците под килима, покриващ коридора, по посока на стаята си. Като остави макарата с жицата върху леглото си, Борг се върна в отсрещната стая и събра инструментите си. Огледа се наоколо. С изключение на двата куфара, които бяха неразопаковани, и на нощницата и копринената наметка, които висяха зад вратата, стаята беше недокосната. Когато надникна в шкафовете и чекмеджетата, той установи, че са празни. Реши, че Глори явно не възнамерява да остане дълго в хотела, и си помисли, че е дошъл тъкмо навреме. Вече се канеше да напусне помещението, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.