— Извинете, мисис Харисън — каза той, — но бих искал да разменим няколко думи в моя офис.
Забеляза, че в очите на Глори се появиха тревога и страх. Май щеше да е по-лесно, отколкото предполагаше. От опит знаеше, че хората омекват, когато са уплашени.
— Какво има? — попита тя с потрепващ глас.
— Няма да ви отнеме много време — рече Додж. — Просто елате с мен.
Двамата пресякоха фоайето и влязоха в стаичката му. Той затвори вратата и с жест я покани да седне.
— Заповядайте, мисис Харисън — каза й. Глори седна.
— Аз… аз бързам. За какво става дума, моля ви?
— Разполагам с малко информация, която сигурно ще поискате да купите — рече Додж, гледайки я съсредоточено.
Глори изтръпна.
— Която сигурно ще поискам да купя ли? — повтори тя. — Не разбирам какво имате предвид.
— Много е просто — отвърна с лисича усмивка детективът. — Тук идва един тип, който правеше разследване за вас и вашия съпруг. Ако искате подробности, това ще ви струва двеста долара.
Тя усети студ. Погледна часовника си. Ако смяташе да хване самолета в шест и десет, трябваше да побърза.
— Кой беше? — попита го дрезгаво.
— Един грамаден, тлъст, нечистоплътен негодник с дълги черни мустаци — отвърна Додж. — Каза, че работел в някакво „Бюро за експресни разследвания“.
Глори стана толкова бледа, че той помисли, че ще припадне.
„Борг! Наемният убиец на Бен!“ — каза си тя с прокрадваща се в душата й паника. Това можеше да означава само че Бен беше по следите им.
Детективът продължаваше да я фиксира с блесналите си жестоки очички.
— Ако искате повече от тази поверителна информация, ще трябва да я купите — рече той.
С треперещи ръце Глори отвори чантата си, извади четири банкноти по петдесет долара и ги сложи на бюрото. Додж ги взе, провери ги и ги плъзна в задния си джоб.
— Този човек имаше снимки на вас и съпруга ви — започна той. — Твърдеше, че името ви било Грифин. Показа ми фотографиите и аз ви идентифицирах като семейство Харисън. — Когато видя как побеля Глори, започна да се пита дали не трябваше да поиска много повече от двеста долара. — Нае стаята срещу вашата — продължи детективът. — Един от холовете ми докладва, че видял същия тип в стаята ви. Инсталирал бил микрофон, така че навярно е подслушал всичко, което сте казали, ако сте ползвали телефона.
Глори се почувства така, сякаш в сърцето й забиха ледена отломка. Микрофон! В такъв случай Борг беше чул уговорката й да се срещне с Хари на летището в Оклахома Сити!
— Замина си преди половин час — добави Додж. — Попита ме кога е първият самолет, излитащ за Оклахома Сити. Ще хване полета в пет часа, ако това ви интересува.
Глори изтръпна още повече. Значи Борг щеше да бъде на летището, когато пристигнеше Хари, помисли си тя. От Дилейни беше слушала легенди за Борг. Той беше един от най-добрите стрелци в страната. Не би имал никакви затруднения да застреля Хари, когато слиза от самолета. Имаше преднина от един час. Щеше да има време да си намери скривалище и всичко, което трябваше да направи след това, бе да изчака, докато кацне самолетът на Хари, и да го застреля, когато се запъти към залата за пристигащите пътници. Как ли би могла да предупреди Хари? Тя стисна юмруци и се опита да измисли някакъв начин да го спаси.
— Това май е всичко — завърши Додж. — Да бяхте зърнали само този тлъстак! Видът му хич не ми хареса…
Глори се изправи. Без да обели дума, тя излезе от канцеларията на детектива и бързо отиде отсреща, където я чакаше момчето за поръчки с нейните куфари.
— Повикайте ми едно такси до летището — каза тя, — но по-бързо!
Додж я изпрати с поглед, докато таксито се отдалечаваше, сви рамене и се върна при бюрото си. Седна, взе състезателния бюлетин и започна да се концентрира върху утрешните следобедни надбягвания.
II
Хари вече можеше да види под себе си светлините на летището в Оклахома Сити, докато самолетът описваше широк кръг, преди да се сниши за кацане.
Чувстваше се леко развеселен. По време на чакането на лосанжелоското летище беше изпил четири двойни уискита и все още бе под тяхно въздействие. Докато седеше в очакване самолетът да се приземи, той прехвърли наум всичко, което се беше случило, след като Такамори го бе сразил. Беше осъзнал, че единственият му шанс е да върне диамантите — играта му се беше провалила. Той се беше върнал в хотела си, беше взел диамантите от сейфа за ценности, беше ги опаковал и изпратил на Такамори. Сега всичко зависеше от това, дали можеше да вярва на японеца, че ще спази своята част от споразумението. Реши, че може. Както беше казал Такамори, него го интересуваше единствено да си възвърне камъните. Какво щеше да стане с Хари, въобще не го беше грижа.