Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Приближаваше се някаква кола, но зад нея се виждаше дълга отсечка чист път. Хвърли поглед напред. Нямаше друго движение с изключение на камиона, който се влачеше на около четвърт миля насреща му.
Хари намали, оставяйки колата да го изпревари. Тя се носеше с голяма скорост и мина покрай него със свистене и въздушни вихри.
— Чуваш ли как нещо чука? — рече той. — Отзад има повреда.
— Нищо не чувам.
Беше намалил до скоростта на пешеходец. Камионът се изкачваше все по-бързо и вече преваляше склона. Щеше да бъде при него, преди да успее да направи каквото и да е. Изруга наум. Отново стрелна с очи огледалото за обратно виждане. Зад него шосето беше пусто.
— Вероятно греша.
Беше му трудно да запази интонацията си спокойна. Челото му се обливаше в пот, а сърцето му се блъскаше като боен чук. Той силно натисна с крак педала на газта и изстреля напред колата, така че да пресрещне камиона и да се разминат по-рано.
Онзи мина покрай него и профуча надолу по пътя. По един бърз поглед назад и напред го убедиха, че сега шосето беше чисто най-малко на четвърт миля в двете посоки. Настъпи рязко спирачката и отби на банката.
От гората с кипариси и ниски палми се носеше влажна мараня и зловонието на гниеща растителност.
— Би ли погледнала отзад? Дрънчи така, сякаш бронята се е откачила.
Глори отвори вратата.
— Аз нищо не чух, Хари.
— Добре де, хвърли едно око все пак…
Усети, че гласът му минава във фалцет, и го нормализира точно навреме. Плъзна ръка в джоба на вратата и пръстите му стиснаха гаечния ключ. Когато Глори слезе на пламтящото от жегата шосе и заобиколи колата отзад, той отвори своята врата.
„Ето това е… — помисли си. — Един бърз удар, после ще я вдигна и ще прибягам с нея до шубраците.“ Там щеше да я довърши. Държеше гаечния ключ скрит зад гърба си, докато отиваше зад колата.
— Всичко е наред — каза Глори. — Струва ми се, че си въобразяваш.
Беше се обърнала към него и го гледаше право в очите. Той не можа да издържи погледа й. Наведе се над бронята и я побутна.
— Смешна работа — рече. — Гласът му звучеше като чужд. — Бях сигурен, че…
— Ще тръгваме ли?
— Да.
Изчака я да се обърне. Стисна гаечния ключ толкова силно, че го заболяха пръстите. Когато се изви, видя една бързо приближаваща се кола и едвам успя да спре навреме замахването.
Колата, нисък двуместен автомобил, се беше появила като гръм от ясно небе. Глори стигна до вратата. Отвори я. Хари я наблюдаваше. Той целият трепереше, но беше запазил достатъчно присъствие на духа, за да не позволи да бъде видян инструмента. Спортната кола мина като светкавица и с рев продължи по шосето, вдигайки след себе си облак прах.
Хари пъхна желязото в джоба си, приближи се и хвана Глори за ръката, спирайки я точно в момента, в който се канеше да се качи.
— Един момент…
Огромен камион-цистерна изкачи с големи усилия наклона, показа се ясно и с тътен се заспуска към тях. Хари си каза, че сигурно е луд, щом се надява да се отърве от нея на този път. Явно беше много оживен.
— Хайде да не се качваме веднага — рече той. — Ще ми се да видя гората. Ела. Ще се поразтъпчем.
Ако успееше да я замъкне в гората, далече от полезрението на минаващите превозни средства…
— А, не! — отвърна тя, отдръпвайки се от него. — Няма да отида там. Гъмжи от змии.
Цистерната се изравни с тях и намали. Шофьорът се подаде от прозореца на кабината.
— Търся сервиз „Денбридж“ — надвика той грохота на мотора. — В тази посока ли е?
Глори се качи в колата и затвори вратата.
— Да — каза Хари, проклинайки наум шофьора на камиона. — На около три мили.
Онзи махна и ускори. Камионът се понесе със стържене на скорости.
Един безкраен миг Хари остана неподвижен, после бавно заобиколи автомобила. „Ще трябва да го направя на крайбрежния път“ — каза си той. Сигурно се беше побъркал, за да спира тук.
— Забравих за змиите — промърмори, качвайки се в колата. — Аз също не бих искал да настъпя някоя.
— Гората сигурно гъмжи — отвърна Глори. — Достатъчно е само да погледнеш пътя…
— Така е.
Даде газ и ускори. Предстоеше им да изминат повече от сто мили, преди да стигнат Неплис.
Граничещата с канала страна на шосето се оживяваше от дивите птици, а повърхността на водата с цвят на мляко непрекъснато се вълнуваше заради рибите, които подскачаха, за да похапнат от рояците насекоми, които жужаха над водата.
Докато Хари навиваше с „Буик“-а миля след миля, пейзажът постепенно се смени. Кипарисовата гора отстъпи пред ниския дъб и върбата, които заедно с редките кленови дървета си проправяха път през плътния гъсталак. Сегиз-тогиз съзираше някое усамотено селище на семиноли, полускрито от погледите зад палисади от дърво.