Погледна отново към гората и Борг, като отгатна намеренията му, безшумно се отдалечи по посока на мястото, където беше скрил колата си.
Инстинктът подсказваше на Хари, че не бива да си тръгне, преди да се е убедил, че в гората няма никой. Той се обърна и бавно се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл. Беше направил само няколко крачки, когато чу изръмжаването на автомобилен двигател.
Шумът го накара да се закове на място. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Значи е имало някой! Чу форсирането на мотора и хукна като ужилен към пътя през пясъчната жарава. Но беше твърде късно. Когато стигна пътя, от колата нямаше и следа. Неговата продължаваше да си стои в края на отбивката, но той знаеше, че докато обърне, другият автомобил щеше да е прекалено далече, за да бъде догонен.
„Кой ли е бил?“ — питаше се Хари. Някой откачен тип, който беше видял, че Глори е сама и я беше нападнал ли? Този, дето избяга с колата, не можеше да бъде никой друг освен самия убиец. „Малко вероятно е да каже някому, че ме е видял — помисли си той. — Ще бъде твърде уплашен, за да се замесва пряко.“
Докато стоеше при автомобила под унищожителните лъчи на жаркото слънце, Хари се опитваше да се справи с паниката в мислите си и да реши как ще е най-добре да постъпи. Би могъл да отиде до Колиър Сити и да съобщи в полицията, че някой е убил Глори, но въобще не се надяваше, че ще му повярват. Ако го арестуваха и му вземеха отпечатъци от пръстите, с него щеше да е свършено. Най-разумното нещо, което би могъл да стори, беше да следва първоначалния си план. Отключи багажника на колата и извади лопатата. Свали кафявата амбалажна хартия, смачка я, пусна я обратно в багажника и го заключи. След това се върна при мястото, където лежеше Глори.
Съзнаваше, че трябва да я пренесе в гората и да я зарови там, където беше най-малко вероятно да бъде открита, но не можеше да си наложи да я вдигне. Започна да копае гроб на няколко стъпки от трупа. Не беше лесно да се изхвърля навън пясъка, защото той непрекъснато се свличаше в дупката, но в крайна сметка Хари успя да направи трапа достатъчно широк и дълбок, за да побере тялото.
Когато зари гроба, ризата му беше потъмняла от пот, а въздухът не му достигаше. Той заравни пясъка с опакото на лопатата, после отиде до водата и събра купчина водорасли. Върна се при гроба и ги разпръсна отгоре, за да замаскира прясно разровения пясък. Предполагаше, че след ден-два вятърът щеше да заглади мястото и никой нямаше да бъде в състояние да познае, че там има заровен човек. Опасността щеше да витае само през следващия ден, в случай че някой минеше оттам и се озадачеше от пясъчното хълмче.
Хвърли поглед назад към стъпките, оставени от него и Глори. Трябваше да ги прикрие. През следващия половин час Хари се пържи на слънцето, като заличаваше следите, бавно отстъпвайки назад към колата. Когато най-сетне стигна до нея, той спря и внимателно огледа лежащата пред очите му отсечка от плажа. С изключение на малката купчинка водорасли нищо друго не подсказваше, че двамата с Глори са били тук, и за първи път, откакто беше намерил тялото й, се почувства по-уверен в себе си.
Почисти лопатата във високата трева и я прибра в багажника. Тогава си спомни за куфара на Глори и изруга. Той също трябваше да бъде закопан. Извади лопатата, отнесе го в гората и издълба яма на едно място с мека почва, което намери. Зарови куфара, след което седна да си почине няколко минути върху ствола на една повалена пиния.
Мозъкът му полека възвръщаше функциите си. Беше се отървал завинаги от Глори и смъртта й нямаше да тежи на неговата съвест. Беше свободен да се завърне в Маями. Капиталът му си стоеше непокътнат, а там беше и Джоан, която го чакаше с безпокойство. Каза си, че е най-добре да се омита оттук. Можеше някой да дойде и да го види, независимо от усещането му, че опасността е преминала. Докато се изправяше, се сети за гаечния ключ, който беше захвърлил. Намереха ли го, вероятно щяха да го проверят за отпечатъци, а неговите се мъдреха там със сигурност. Опита се да си спомни, къде го беше запокитил. Знаеше само, че в гнева си беше хвърлил инструмента надалече. Още го виждаше как лети по посока на гората.
Тръгна покрай дърветата, забил очи в пясъчливата почва. Не беше изминал повече от десетина крачки, когато се натъкна на неподлежаща на съмнение следа от гаечния ключ, но той самият липсваше.
Хари се втренчи в ясните очертания на отпечатъка с разтуптяно сърце. От едната му страна имаше три странни малки белега и едва когато се наведе и наложи опакото на дланта си върху тях, разбра, че бяха оставени от кокалчетата на нечия ръка, която се беше притиснала към пясъка, за да вдигне гаечния ключ.