— Но ти ми каза, че се била заинатила. Спомена, че искала повече пари и че вероятно щяло да ти се наложи да й дадеш целия си капитал, за да се отървеш от нея.
— Помня, че го казах. — Беше му все по-трудно да контролира нарастващото си нетърпение. — Първоначално смяташе така, но после промени становището си. Разбра, че е излишна. Премисли всичко и когато й заявих, че ще й дам колкото иска, се съгласи да вземе само две хиляди долара.
Джоан се сгуши в креслото.
— Не ти ли е мъчно за нея, Хари? Въпросът го завари неподготвен.
— Ами да… Мъчно ми е, естествено, но няма никакъв смисъл двама души да си опропастяват взаимно живота, нали? Тя ще го преодолее. Оставил съм й малко сухо, а освен това има и брат, който ще се погрижи за нея. Хайде да забравим тази история, Джоан.
— Какъв е брат й?
Ръцете на Хари се свиха в юмруци. Успя някакси да каже спокойно:
— Нямам представа. Не съм я питал. Има ли някакво значение?
— Не, мисля, че не. Е… — тя се изправи. — Трябва да вървя.
Той се изправи и тръгна към нея, но тя го изпревари и стигна до вратата. Явното й нежелание да му позволи да я докосне го изпълни с безпокойство и потиснатост.
— За Бога, Джоан… нима не изяснихме това недоразумение? — попита Хари с раздразнение.
— Да, разбира се. Ще се видим утре. Сега нямам време за разговори. Трябва да се връщам.
— Добре. Ще ти позвъня към десет часа. Предстои ни да се срещнем с агента по недвижимите имоти. Ами баща ти? Мислиш ли, че е време да се запозная с него? Ще ми се незабавно да се заема с бизнеса. Няма смисъл да протакаме.
— Ще видя какво мога да направя.
Хари пристъпи към нея, но Джоан отвори вратата на бунгалото и бързо тръгна към „Кадилака“. Когато той застана на прага, тя вече се беше качила в колата. Остана пред вратата, загледан в нея. Тя запали мотора, махна за довиждане, без да го погледне, и изчезна.
Хари поседя още малко на вратата с неподвижно лице и погълнат от мисли мозък, след което влезе отново вътре и затвори. Настани се в креслото, наля си поредното уиски и го пресуши.
Какво ли я беше прихванало, чудеше се той. Версията му беше убедителна. Трябваше да й се стори правдоподобна, но все пак да си тръгне по този начин… Какво ли й беше станало?
Изправи се рязко, прекоси помещението и отиде до огледалото, което висеше на стената. Застана пред него и се вгледа в отражението си. Онова, което видя, го шокира и му даде отговора на неговия въпрос. Изпитото, побеляло, лъщящо лице с потънали в орбитите очи, изтънелите от ожесточение устни, кожата, която изглеждаше прекалено силно изпъната върху лицевите кости — нищо не напомняше физиономията, с която беше свикнал. Това беше образ на подплашен човек с нечиста съвест.
Тихо изруга.
„Нищо чудно, че я хвана страх“ — помисли си Хари. Трябваше да се съвземе’. Не можеше да си позволи повече да изглежда по този начин. Прекара език по изсъхналите си устни. Дали не я беше пропъдил завинаги? Извади носна кърпа и избърса лицето си, внезапно осъзнал, че целият е облян в ледена пот. Влезе в банята, хвърли дрехите си и се пъхна под студения душ. Остана под него, докато не започна да диша на пресекулки, сетне се изтри енергично с груба хавлиена кърпа и отново се вгледа в отражението си. Изглеждаше малко по-добре, но физиономията му все още пазеше познатото измъчено, мъртвешко изражение на ужас.
„От какво си се уплашил така, глупако? — питаше се той, докато се блещеше срещу огледалото. — Няма да я намерят. Нищо не могат да ти направят, ако не открият Глори, което пък надали е възможно. На онова място никой не е стъпвал от месеци. В противен случай щеше да видиш следи от хора. Никой никога няма да отиде там!“
Тогава изведнъж краката му омекнаха и той седна като подкосен на ръба на ваната. Все пак един човек беше ходил там… Един тип, който беше наблюдавал свадата им, беше се прокраднал от гората и я беше убил, после се беше промъкнал обратно, като бе заличил следите си. Беше останал в шубраците, шпионирайки го как погребва Глори. Какво му бе попречило да се обади на полицията от някоя телефонна кабина и да съобщи, че го е видял да я заравя?
Известно време Хари седя неподвижен. По-рано не беше се сетил за това. Почиваше вцепенен, заслушан в ударите на сърцето си, като в същото време се опитваше да прецени как би било най-добре да постъпи. Тогава си даде сметка, че може да направи едно единствено нещо: да отиде до мястото, да изрови трупа на Глори и да го скрие някъде другаде. Така, ако убиецът позвънеше в полицията и онези отидеха да проверят, като не намереха нищо, щяха да си помислят, че е било номер.