— А сега искат да им върнат Курилските острови!? Хак им е! — весело додаде Ана-Мария.
— Така е, скъпа. Тревожих се цели четири месеца, докато се мотаехме из залива на Нагасаки, но нищо не можех да направя. Как да слезеш на брега да търсиш някой или да бърникаш в мозъците им, като изобщо не можеш да отличиш седемте самураи един от друг, а ти самият стърчиш с две глави над тях и се моташ наоколо като някой крачещ фар. Накрая реших: трябва да е знамение това, че крадецът, пристъпил най-свещеното табу на Нуку Хива, се сля с тълпа, чиито мозъци раждаха само изолационистки мисли.
— А запита ли се по-късно чий потомък бе юнакът, дето хвърли бомбата над Нагасаки, скъпи? — изгледа го с вяло любопитство Ана-Мария.
Нещо ставаше с нея. Тя пак отвори дума за потомството. Може би уталожената ревност пробуди нагона й.
— Разбира се, веднага си помислих дали това не е страшното отмъщение. Проверих ги един по един — и екипажите на самолетите, и началниците им. Изследвах родословието на всеки военни и политици по веригата чак до президента Труман. Никой не беше и най-далечен родственик на полинезиец от Маркизките острови.
Хък я засипваше с безценна информация, но тя го зяпаше отнесено. Наистина продължаваше да прехвърля данните в компютъра си, но явно го правеше по инерция, а цялото й същество мислено се трудеше неуморно да създаде собственото им потомство. Хък прекали. Не трябваше да й говори за следващото поколение преди вечерята. Всъщност май по никое време на деня и нощта не трябваше да отваря дума за тия пусти наследници. Щом станеше дума за тях, тя тутакси забравяше всичко друго и започваше да се настройва да ги създава, абсолютно убедена, че сексът облагородява гените. А започнеше ли веднъж да се настройва, не можеше да спре. Хък самонадеяно реши да й изпробва рефлексите и размаха червената власеница пред очите на бика:
— Следващата година се изниза като сън, скъпа. Хавайките вече ги нямаше и аз се отдадох изцяло — и тялом и духом — на принцесата.
Не последва никаква реакция! Нямаше нови данни за компютъра, а когато ставаше дума за потомството, Ана-Мария забравяше за другите жени в живота на Хък. Очакваше го бурна нощ. Стори му се някак глупаво да не довърши разказа си и той продължи да говори на себе си:
— Събудих се на 19 август 1806 г. в Кронщат изтрезнял и гузен. Иван Фьодорович вече нямаше нужда от мен. Нещо повече — трябваше да изчезна, а заедно с мен да отлетят в небитието и евентуалните ми претенции за авторството на многотомника. Нали разбираш! Немецът си е немец — прецизен човек.
Тя кимна замислено. Хък се укоражи и направи последен, отчаян опит да й привлече вниманието:
— Тъй като трябваше да се погрижа за щастието на новата си съпруга, нямах нищо против. Неговото желание отчасти съвпадаше с моите планове да изоставя ергенския си живот. От векове насам спазвах правилото никъде да не се застоявам повече от десетина-петнайсет години. Това е пределът, след който хората започват да забелязват, че не остарявам. Но всъщност ти добре чувстваш, че остарявам, вече не съм същият както по-рано! — Откровената лъжа, която явно целеше да ги отдалечи от леглото, изобщо не я трогна. — Аз старея от хиляда и триста години, скъпа, но само баща ми при редките ни срещи забелязва как възрастта ми напредва.
Тя пак кимна като развалена детска играчка. Застрашително набираше обороти. Леле какво го чакаше. Хък почти се бе примирил с неизбежното, но не се предаде без бой:
— Втората част от това правило гласи: никога не се връщай на същото място преди да изтекат поне шейсет години. Златно правило! Видя какво стана, когато го наруших в Кронщат и Миша Цукерман ме представи за чеченец. Лошото бе, че обичайният ми начин на живот щеше да съсипе арабската принцеса само за три месеца! Така се озовахме в планината, където поставих спектакъла „Хайредин побеждава ламята и спечелва сърцето на Айша ибна Абу Насър Ал-муминин“.
Ана-Мария се напрегна да запише заглавието в компютъра и нежно го прекъсна:
— Хайде да си лягаме. Късно е вече. Друг път ще чуя края на тази хубава история.
Любимата му скочи от дивана и грациозно се протегна. Очите й сияеха като току-що избухнали свръхнови звезди. Дявол да я вземе, сексуалността направо бликаше от всяка клетка на прекрасното й тяло. Хък направи последен плах опит да я разсея с най-любимото й нещо след планините, морето и поезията:
— Ами китайската храна? Като те слушах само как си говориш с Фред, лигите ми потекоха.
— Ще почака. Всяко нещо — с времето си.