7. Татко Хогбен
Старият Хогбен седеше зад антикварното бюро в кабинета на резиденцията си край Женевското езеро и нервничеше. Предстояха му две делови срещи, но мразеше да чака когото и да било. След малко щеше да си го изкара на посетителите. Но дотогава мислите му си търсеха друга жертва. И, както обикновено в последно време, между шамарите попадна Хък. Всъщност той беше причината Хогбен сега да чака, така че до известна степен си го заслужаваше.
Сума време синът му се цупеше за глупости. Беше същият холерик като майка си. По дяволите, защо синовете трябва толкова да приличат на майките си. Не богохулствай, Хогбен, рече си той. Крайно време е да се заемеш с тази работа. Очебийната несправедливост трябва да се промени в световен мащаб. Редно е отсега нататък синовете да приличат само на бащите си. Очите му светнаха за миг като си представи глобалната генетична кампания. И с по-сложни задачи се беше налагало да се справя през дългия си живот. Добре, че в главата му се пръкваха всякакви щуротии. Иначе така и щеше да си умре от скука на тая скапана планета.
Виж, Ана-Мария беше екстра. Нямаше нищо против внукът му да вземе нещо от нея. Колкото се може повече! Най-добре беше изобщо да не прилича на наивния си до глупост баща. Стария Хогбен злорадо се изхили. Ха-ха-ха! Има си хас да не можеше! Ана-Мария така и не успя да забременее и се налагаше да опитват изкуствено осеменяване, но той плащаше на двама дребни служители в Сиатъл тайно да подменят замразената сперма на Хък с неговата само срещу някакви си три милиона долара годишно — половин процент от парите, които печаташе, за да задоволява ексцентричните си нужди. Така че не внукът, а новият му син щеше да вземе най-хубавото от нея. Хък жестоко се заблуждаваше, че току-така ще му се размине, дето сто години се прави на важен и не му говореше. Баща му бил отвел половината човечество в глуха галерия. Ама сега вече Хък му простил! Щеше да му даде той една прошка! Ех, да можеше да му отмъкне Ана-Мария. Ама тя се беше лепнала за сина му като гербова марка. Какво толкова намираше в тоя глупак.
— Смотано копеле, с копеле такова! — избухна той и удари с юмрук по ясеновия плот на бюрото.
През всичките тези сто години то безропотно понасяше гнева му. Преди това беше служило за писалище на Ленин от швейцарския му период и Хогбен го беше купил от сантиментални подбуди. Като си спомни за това време, той изпадна в блаженство.
— Моля? — отзова се папагалът Освалд след минута.
— Не говоря на теб! — изрева Хогбен и се замисли къде сбърка на времето, та синът му се пръкна такъв идиот.
Наливаше му в главата на Магърдич, когато тръгна от арменските чукари да се преселва на Запад: „Не спирай в България бе, идиот такъв! Виж другите. Кой — във Франция, кой — в Щатите.“ А Магърдич само мигаше на парцали, защото по него време тия държави не съществуваха, пък и глупаците още не бяха открили Америка. Така че онзи тъпанар изобщо не разбра какво му приказва. Ама по-умните евреи и арменци още оттогава влагаха капитали в Новия свят и сега потомството им лапаше тлъсти дивиденти.
Когато посети България, за да присъства на тържеството по случай пълнолетието на сина си, Хогбен се впечатли от тогавашните българи. Тъкмо търсеше някой малък народ, който да затрие Византия. Евреите му бяха свършили работа, когато започна да разяжда отвътре Рим. Арменците му помогнаха да озапти Персия. И той започна да възлага надежди на българите, че могат да погубят Втория Рим. Разочароваха го и Хогбен измъкна османците от Средна Азия да свършат работата. (На портала настъпи оживление. Първият посетител идваше.) Всъщност изобщо не трябваше да оставя Хък на Магърдич за отглеждане, но кой не прави грешки. Толкова време го носи като ембрион в оная стъкленица, та накрая го забрави и дори не разбра кога го е загубил. В края на краищата всяка година даваше поне по някое дете за отглеждане и статистическата грешка от един процент бе напълно приемлива. Откъде можеше да знае, че точно Хък ще наследи гените му. Наистина много внимателно беше подбирал майка му, но когато случайно откри стъклената плацента в кутията за семейни бижута на Магърдич, не намери в себе си сили да отгледа потомството. Някак си още не се виждаше в ролята на баща. Рано му беше. Всъщност, истината бе, че прояви немарливост и проспа цялата работа. Отчетите ясно показваха, че едно на 317,33333 в период деца носи нужната генна комбинация, но мутацията настъпваше след като децата навършеха осемнайсет години. За да премахне теоретичната вероятност да сгреши, трябваше непрекъснато да бъде заобиколен от сюрия дечурлига, които да отглежда до зрелост. Затова обикновено ги зарязваше неродени. Хогбен си помисли, че ако ги беше задържал, щеше да стане основател-настойник на най-щурото сиропиталище на Земята. А ако трябва да прибере и майките им, щяха да се превърнат в най-шантавата циркова трупа в цялата Вселена.