Ама като истински ексцентрик старият Хогбен имаше алергия към чудатите семейства. Племениците му отдавна се бяха заселили в оная пустош — Кентъки — с двуглавите си летящи деца, които отглеждаха в казани за варене на скапания си бърбън „Джим Бийм“, като някакви джибри. Дълбоката американска провинция им позволяваше да плюскат до насита пържени пилета и пуйки и да избягват всякаква публичност. И как нямаше да се държат в сянка, като заради мутациите бяха станали изроди по местните стандарти — единият беше трикрак, а другият — невидим. На времето брат му се заби в Корнуел и радиацията от местните рудници съвсем обърка нестабилните гени на потомството му.
Старият Хогбен отдавна беше отписал побърканите си роднини и най-вече брат си. Засега му стигаше един шантав син и една неблагодарна дъщеря, която си седеше замразена във фризера. Там й беше мястото. Тия хлапета му се качиха на главата, но той щеше да им даде да разберат! Леле, как щеше да се облещи Хък някой ден, когато му покажеше златната чаша!
Високомерният му син си мислеше, че тя е безвъзвратно загубена. Да, ама старият Хогбен открай време го следеше изкъсо да не направи някоя глупост. И доскоро винаги смогваше да му държи юздите. А, когато Хък най-сетне успя истински да го ядоса, какво направи той? Понеже мразеше да копае, хоп!, предизвика една земетресенийце в Кобе и чашата се появи на бял свят. И къде попадна? В ръчичките на татко Хогбен. И какво направи татко Хогбен? Пробута я на смахнатия генерал Джохар Дудаев. А какво направи бившият командир на бойна ескадрила съветски атомни бомбардировачи? Като всеки правоверен мюсюлманин символично пи от нея студена и екологично чиста планинска вода в чест на поредната си чиста победа ипон над руския мастодонт. Всички телевизии по света показаха този акт на възмездие, заснет уж с любителска камера в съответното забутано селце, та чак в Нуку Хива го гледаха. Е, благодарение на Си Ен Ен, разбира се, и най-вече на татко Хогбен. А после в суматохата около „мистериозното“ погребението на генерала чашата отново изчезна, но този път на много по-сигурно място — в неговия фризер.
— Господин контрабандистът идва — важно рече Освалд.
— Млъкни, глупако! Виждам камерите. Не съм сляп!
Ха-ха-ха! Нека да се поти сега синчето ми!…
Сто години няма да ми говори!
Горилоподобният бодигард, когото Хогбен изваждаше на сцената само за специални случаи, чинно почука на вратата и въведе дългоочакваната първа жертва. Угрижената физиономия на снажния нехранимайко отдалече биеше на очи с яркия контраст между благородно прошарените му коси и катранено черните сключени вежди. Хогбен само кимна на верния си телохранител и той като добре дресирано животно, каквото всъщност си беше, напусна кабинета.
— Е, господин Скарлати? — обърна се Хогбен към госта си без всякакви поздрави и други официалности.
Посредникът видимо нервничеше. Очите му шареха като совалка на шевна машина и той постоянно се опипваше под мишницата. Липсата на посребрения „Кастъм Сталкер 555“, калибър 50 Екшън Експрес, който охраната естествено му бе отнела на портала, още повече го притесняваше.
— Стана засечка, сър.
— Скарлати, Скарлати… — разочаровано поклати глава Хогбен, като го гледаше с ледено презрение. — Нали твоята фирма работеше без засечки. Ако дядо ти те чуе, ще се обърне в гроба.
— Не в този смисъл, сър. Парите дойдоха, но как да кажа, значи, такова… много са едри и чисто новички — най-накрая изплю камъчето треперещият от страх негодник.
— Защо си дошъл при мен тогава. Щом си ги приел, сега тичай да ги обменяш! Давам ти двайсет и четири часа.
Лицето на Скарлати побеля като пред инфаркт. Той задиша тежко, на пресекулки, а челото му плувна в ледена пот. Планът на Хогбен не предвиждаше посредникът да се гътне сега и точно тук, на неговия килим. Той му наля сода от сифона и я постави на бюрото. Негодникът се вкопчи с две ръце в чашата, сякаш беше оспорваното му семейно наследство, и я гаврътна на един дъх. Сигурно през целия си живот не бе пил толкова много чиста сода и сега тя безвъзвратно щеше да наруши обмяната на веществата му.
— Ами, сър, значи, такова… не мога да вляза в срока — успя да скалъпи почти цяло изречение едрият тип, като се държеше за сърцето. — И, значи, такова… разходите…
Старият Хогбен се забавляваше отлично.