Изисканият Анри Дювал, роден в Мартиника, завършил Сорбоната и специализирал в Харвард, го слушаше пребледнял и треперещ от гняв. Хогбен снижи гласа си и небрежно подметна:
— Моите агенти ми докладваха преди два часа, че смахнатите чеченци вече са се сдобили с две ядрени бойни глави и в момента ги превозват към планините. В мига, когато си купят подходящи междуконтинентални ракети-носители, а това, както ви е известно, на руския пазар може да стане за четиридесет и осем часа, смятайте, че ще изтрият острова от лицето на земята, пардон, на океана.
Вождът Голям Огън се вцепени като стоп-кадър, а директорът на Отвъдморския емисионен институт взе нервно да кърши ръце, но все пак не се предаде лесно:
— Надявам се, лорд Холбрук, че сведенията ви са с голяма степен на достоверност?
Хогбен махна с ръка и не го удостои с отговор.
Преговарящите се умълчаха. Докато гостите му смилаха поредната контрадезинформация, Хогбен бащински галеше Освалд по главата. Двойният вожд се изпоти два пъти и накрая, като се стремеше да не гледа към Дювал, рече гъгниво:
— Ами тогава, нищо друго не ни остава…
— Да! — прекъсна го Хогбен. — Нищо друго не ви остава, освен и вие да размахате същия дамоклев меч или, ако това е по-разбираемо за господин губернатора, същата ядрена тояга. Чеченците са смахнати, но най-вече на тема „руските окупатори“. Сигурен съм, че при паритет на въоръженията, те ще се откажат от ядрен удар и ще предпочетат да планират някоя и друга наказателна акция. Но тогава, както предвижда нашият договор, моите доверени хора в щаба им ще се намесят… — Стария Хогбен доволно се облегна на удобния си стол и скръсти ръце, като им даваше знак, че за него разговорът е приключил. — Това е, господа. Плащате за две бойни глави и си осигурявате спокойствието и старините.
— Решението, което ни насилвате да вземем, излиза извън нашите компетенции, сър — твърдо му се противопостави Дювал. — Разбира се, ще уведомим началниците си за безпрецедентния натиск, но трябва да ни дадете поне още четирийсет и осем часа за размисъл.
— Мислете, щом толкова държите да се удавите — вбесен, отсече Хогбен.
8. Ана-Мария
Хък се събуди разкършен като след четири часа фитнес. И със солиден махмурлук! Главата му тежеше, сякаш беше пълна с олово. Не от пикантната китайска храна, разбира се, която все пак дойде по никое време, а от смесването на неговото „Каберне совиньон“ с мексиканската текила. Фред беше върл поклонник на традиционната азиатска любезност. Заради свещеното приятелство, дебело подплатено с благодарността, че правеха оборот колкото всичките му останали клиенти, взети заедно — най-вече заради вълчия апетит на Ана-Мария по отношение на някои проверени от времето афродизиаци от древната китайска кухня — той безкористно бе прибавил към поръчката им една бутилка от тази иначе прекрасна отрова.
Като всяка признателност и неговата си имаше две страни. И лошата пак се падна на Хък. Ана-Мария блажено си спеше, погълната любимата си питателна доза секс, алкохол, мазнини и въглехидрати, а той в пет часа сутринта вече се бе ококорил, при това нещо го гризеше отвътре, та чак се озърташе. И тъй като от векове не му се бе налагало да става преди зазоряване да издои кравите, Хък реши, че го е събудила гузната му съвест. Пак за нещо беше излъгал!
Ана-Мария много мразеше да я лъже. Първия път, когато я срещна, тази негова лоша привичка едва не му коства главата или по-точно гръкляна. Хък си седеше мирно и тихо върху дулото на своя танк и си клатеше краката, докато чакаше командирът на ротата да даде по радиото заповед за настъпление. По него време изпълняваше патриотичния дълг на една условна четвърт от кръвта си и се бореше като редови командир на танк за свободата на Нагорни Карабах.
По стара привичка той поне веднъж на петдесет години участваше в бойни действия, за да поддържа формата си и да не изостава от развитието на военната техника. Отдавна се беше убедил, че в стратегията нищо не се променяше ни на йота от времето на Александър Македонски и Цезар насам. Появяваха се само по-механизирани и по-автоматизирани средства за убиване и генералните щабове сменяха само тактиката, като натъкмяваха традиционното бойно изкуство към тях.
И така, както си клатеше крака на дулото на танка в покрайнините на оспорваните планински чукари и като същински ветеран от скука си припомняше славното участие в Наполеоновите войни, свирукайки си „Полша още не е загинала“, внезапно върху предната броня се материализира лъвица. Просто ей така. Отникъде!