Хък побесня:
— Татко, престани с твоите евтини номера. В тази игра е заложен животът на много невинни хора. Да не говорим, че скапаният свят е пълен с тъпи военни и, докато мигнеш, тия гадняри могат да ни изпарят. Буквално всички ще отидем по дяволите.
— Не богохулствай, ами седни — простодушно се престори, че му се кара баща му, но всъщност мед му капеше на душата, като гледаше как синът му излезе от релсите. — Все аз ли трябва да ти оправям кашите? Кога ще пораснеш най-сетне!
— Хайде да не говорим кой и чии бакии оправя непрекъснато! — Хък изобщо не обърна внимание на поканата да седне. — Какъв смисъл има да повтаряме последния си разговор. Близо цял век се бъхтих като бял роб заради теб и най-вече за семейната чест. И какво получавам насреща — черна неблагодарност!
— Зелена! — меко го поправи баща му.
— Моля?!
— Зелена „неблагодарност“. В зелено, сине. В зелено! Нещо не си във форма днес.
Старият Хогбен направо сияеше, а втренчените му невиждащи очи можеха да накарат дори Игнацио Лойола да се изчерви.
— Какво си направил? — сепна се Хък.
— Напълних хотелския апартамент на ония непрокопсаник Скарлати с доларчета…
Хък направо изтръпна:
— Надявам се, че поне банкнотите бяха по сто долара?!
Любимото занимание на баща му доскоро беше в свободното си време ръчно да изработва големи доларови купюри — по хиляда, пет хиляди и най-вече по десет хиляди долара. Онези с лика на Салмън Портланд Чейс. След войната американците престанаха да ги печатат и баща му доволно потри ръце, защото остана сам на емисионното поприще. През 1969 г. обаче американското правителство се усети и далновидно взе решение да извади от обръщение всички купюри, по-големи от сто долара. Нещо повече, Федералният резерв описа по номера легално печатаните четиристотин банкноти по десет хиляди долара и баща му побесня. Тогава си обзаведе по-хубава печатница дори от емисионното ведомство на САЩ и бълваше простичките стодоларови банкноти, които бяха станали новото му хоби.
— Не се тревожи, синко — гласът на Хогбен направо преливаше от нежност. — Бяха двайсет и четири от моите куфарчета „Хогбеннайт“, надлежно натъпкани с чисто нови стодоларови банкноти. Нали знаеш, че съм оптимизирал всичко. „Хогбеннайт“ побират точно два милиона и половина долара и, пълни, тежат двайсет килограма — обичайната тежест за сутрешна гимнастика на горилите им.
— Ти си луд — възкликна Хък. Той добре познаваше баща си и бързо схвана накъде ще избие цялата работа. — Че как ще ги измъкнат оттам, без да съберат пред хотела цялата лондонска полиция?
Хък от сърце се молеше да не се окаже прав. Той не се тревожеше, че са фалшиви. Всъщност парите на баща му бяха по-хубави и от истинските. И въпреки разточителния живот на стария Хогбен, баща му увеличаваше инфлацията в света с незначителната една десета от процента.
— Няма страшно, сине — старият Хогбен беше във вихъра си. — Скарлати беше заел с шайката си целия дванайсети етаж, а аз спретнах едно пожарче на единайсетия — ухили се щастливо баща му при спомена за поредната си щуротия, а в очите му внезапно лумнаха весели, изгарящи като огнехвъргачка, студени пламъчета. — Докато евакуираха гостите, а управата и пожарникарите се потяха с онзи ад под небето, вертолетът на глупака успя да направи два курса от покрива на хотела до резиденцията му. Нали я знаеш? Оная пошла имитация на Тотли Тауърс, в която се срещнахте вчера — старият Хогбен дори му намигна! — Само дето негодникът ти беше бесен, че си му пробутал чисто нови стодоларови банкноти… — От нечовешкото усилие да смигне на сина си левият му клепач бе увиснал и стария Хогбен го зяпаше влудяващо нежно изпод него. — …Сам разбираш, че при създалата се ситуация не можех да му стоваря по-дребни и употребявани купюри. Щяха да ги пренасят три дни, докато неминуемо ги хванат. А ти не искаш да хванат Скарлати, нали? Не се тревожи. Компенсирах го с пет милиона за разходите по принудителната обмяна. С неговата комисионна общо му станаха точно десет милиона. Уредил съм продавачът да приеме полагащите му се петдесет милиона в нови банкноти без възражения. В Източна Европа нямат проблеми с тях. Дори ги предпочитат. Както виждаш сметката излиза и всичко се уреди по мед и масло.
Старият Хогбен доволно потри ръце. Хък бе толкова втрещен, че нито веднъж не прекъсна пищното му словоизлияние. Красноречието май беше семейна черта. Хогбен гледаше през него и благо му се хилеше, като инстинктивно галеше тъпия си папагал. В съня си Освалд се бе преместил в скута му и сега самодоволно се гушеше там. Понякога Хък не без основание си мислеше, че тоя тъпанар пълноценно го замества и някак се изхитрява обилно да дарява баща му със синовна обич. При това никога не му противоречеше, а напротив… Нали, в края на краищата, Освалд си беше просто говорещ папагал, макар и от изчезналия вече вид Neophena monumentalis.