— Онемя ли? Не чувам да ми благодариш.
Баща му продължаваше гордо да го зяпа с немигащите си очи, имитирайки трепетно очакване. Имаше гадния самодоволен вид на долнопробен злодей от водевил, изтапанен пред плодовете на поредното си безчинство. Сигурно в този момент Молиер се обръщаше в гроба.
— Благодаря ти, разбира се — най-после се отрони звук от устата на Хък, — но защо не ми се обади по-рано? Знам поне деветдесет и девет по-прости начина да оправя нещата без сериозни последствия. Ами ако сега онзи бандит от яд, че трябва да обменя на черно новите банкноти, вземе да развали цялата работа?
— Спокойно. Той още не знае, но неговите хора вече изпълниха поръчката ти по мое нареждане. Тоест те си мислеха, че нареждането е негово, и сега товарите са прибрани на сигурно място. Няма страшно. И в Рейкявик, и Порт Стенли всичко е спокойно.
— Да, прекрасно — събра всичката си ирония Хък и му я поднесе неподправена. — Сега просто трябва да седнем и да чакаме да избухне гангстерска война. От трън та на глог!
— Е, не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло — не му остана длъжен баща му в обичайната семейна престрелка с поговорки и пак потри, но този път зиморничаво ръце.
Старият Хогбен се престори на обиден. Стана, постави глупавия Освалд на работната си маса, врътна се като млада булка и отиде до камината. Щом побутна имитацията на дъбовите пънове в кичозното си изобретение, температурата в стаята видимо се повиши.
— Надявам се, че не си предприемал нещо друго по този случай? — не можа да скрие тревогата в гласа си Хък.
— Не — отвърна баща му с гръб към него.
— Сигурен ли си?
— Да.
Хогбен се изплези на фалшивия огън. Всеки фелдшер можеше да установи, че вдетиняването му набъбваше в геометрична прогресия. Ах, как ненавиждаше той тази неловкост! Чистосърдечността на праволинейния му син винаги го вадеше от равновесие. За толкова много години той така и не намери верния тон в техните отношения.
— Още веднъж си помисли! — настоя Хък, като инстинктивно сви юмруци и побърза да кръстоса ръцете си зад гърба.
— Да, да и пак да.
Баща му продължаваше да стои с гръб към него, заключил показалеца си със средния пръст на калъч. Хък не смееше да зададе по-конкретни въпроси, защото искаше да го държи колкото се може по-далеч от тая каша.
— Татко, искам за стотен път да те помоля да не се бъркаш в моите работи.
— Големите партии само привидно са съсредоточия на решителни действия — отчетливо и монотонно взе да нарежда спящият папагал Освалд от висотата на своя пиедестал. — Малък брой високопоставени умове, чиито имена в момента не са сред най-известните, решава всичко, докато голямата маса на политиците от втори ранг, реторици и трибуни, чиновници и журналисти с твърде провинциален кръгозор поддържат надолу илюзията за самоопределение на народа.
— А ти защо се бъркаш в моите? — добави баща му, като най-после се извърна към него, но избягваше да среща погледа му.
Той беше напълнил главата на нещастния папагал с всички томове на Шпенглер, за да може нагло да използва животинката в дискусиите им. Така старият Хогбен без много труд си осигуряваше преднина във всеки спор. Едно е на ход да намираш аргументи в импровизиран разговор, друго е да спориш с кабинетно подготвени доводи, монотонно цитирани от папагал.
— Ако не бяха моите далавери с ония алчни негодници Гришин и Романов, Горбачов никога нямаше да вземе властта и кой знае кога щеше да падне Берлинската стена! Много добре ти е известно, че някой от двамата беше на ред да докопа баницата. Добре, че на времето пробутах секретните им досиета в КГБ на Андропов.
— Цивилизациите — поде Освалд — са най-крайните и най-изкуствени състояния, на които е способен развитият вид човечество. Те са завършек; те са станалото, което следва ставането, смъртта, която застига живота, стагнацията след развитието, духовната старост. Те са край, необратим и неизменно достиган, по силата на дълбока необходимост.
Хък не го прекъсна. Веднъж, преди време направи опит да вземете думата от спящия папагал. Беше пълен провал. Закле се никога да не повтаря грешката. Знаеше, че цитатите му винаги са стегнати и кратки. Беше възприел тактиката да отговаря само на баща си. А баща му никога не се стърпяваше и постоянно се напъваше да дописва Шпенглер.