Дълбоко в себе си баща му отчаяно се инатеше като опърничаво магаре на мост и отказваше да признае, че бояджийската му издънка — комунизмът — е просто глуха, странична галерия по пътя на човешка цивилизация към вселенския разум. Нещо повече, Хък непрекъснато откриваше, че старият Хогбен продължава да подкокоросва разни групички смахнати терористи тук и там по света. И сега косите на Хък се изправяха при мисълта, че баща му е забъркан в историята с ядрените бойни глави. И въпросът беше дали е само забъркан, или старият Хогбен пак беше в основата на цялата каша? Хък се страхуваше в яда си да не направи някоя глупост. Трябваше да последва Ана-Мария и да се посъветва с нея. Файлът SAFARI беше пълен с убийствено точни и ясни инструкции, които просто нямаше как да не изпълни. Те безпроблемно го отведоха с два самолета през три летища и още толкова гранични пункта до жаркото сърце на Африка, като му оставиха дълги часове за размисъл.
Житието на Хък се равняваше на двайсетина нормални човешки живота и приличаше повече на синкопирана мелодия на Скот Джоплин. Но, откъдето и да погледнеше този своеобразен рагтайм, резултатът беше отчайващ. Той живя усилно, трескаво, като невидял, поне пет пъти по-активно от съвременниците си и, разбира се, направи двеста пъти повече грешки от тях. Хък си помисли, че тази цифра странно съвпада с броя на жените, с които бе поддържал връзки. Дали беше случайно? Глупости! Търсеше под вола теле. Много от тях бе обичал истински, а за някои бе готов да умре и сега…
Ето че пак се изхвърли. За хората тази метафора винаги можеше да стане реалност, но не и за него. Наследили до голяма степен гените на баща си, практически Хък и сестра му Шуин бяха безсмъртни колкото материалната вселена или поне колкото слънцето, което в момента закачливо надничаше от илюминатора на самолета. Баща му държеше в стъкленици точни техни копия и досега се бе налагало два пъти да повтаря с Хък чудото на Исус с възкресението на Лазар. В началото Хък губеше само част от спомените си — онези, за които стария Хогбен нямаше и представа. Но това обикновено само радваше Хък. Той жадуваше да се приспособи към хората, да стане един от тях, но дълги години се чувстваше като бръмбар в мравуняка.
Много вода изтече докато свикне с факта, че той и сестра му са безсмъртни. Всъщност след самоубийството й, единственото нещо, което го крепеше, освен любовта му към Ана-Мария, бе мисълта, че рано или късно един ден отново ще види сестра си. Съжаляваше само за Фред. Но приятелят му беше в разцвета на силите си и Хък не губеше надежда да придума баща си за още един Исусов подвиг.
През всичките тези тринайсет века Хък най-болезнено преживяваше загубата на любимите и приятелите си. Всички те изживяваха отредения им живот и напускаха този свят, а Хък оставаше. Няколко пъти дори се опита да спи по десет-петнайсет години с надеждата, че може да изтрие мъчителните спомени. Никаква полза нямаше. Щом се събудеше, животът около него си продължаваше и той не ставаше по-малко безсмъртен. Когато в края на краищата се примири, реши, че във Вселената има само две страшни неща: да умреш рано и да живееш вечно. Колкото и парадоксално да изглеждаше на пръв поглед, лекарството за този изначален страх и в двата случая беше едно и също: да живееш интензивно, да се сдобиваш с нови приятели, да обичаш, да се раздаваш, да създаваш.
— Желаете ли чаша „Каберне совиньон“ от Поморийския регион, господине? — вежливо му се усмихна стюардесата.
— Благодаря ви, не пия — излъга я Хък.
От срам се загледа в безоблачните небеса зад илюминатора, но слънцето му се облещи право в очите и той извърна глава. Умната, човече, рече си Хък. Видя ли как Господ те наказа. Предлагат ти „Каберне совиньон“ от Поморийския регион! Та нали в стомаха ти още се кандилка поредната порция от собственото ти производство. Погледни си вътрешностите и престани да пълниш и главата си с наркотични бъркочи. Колкото по-трескаво се раздаваш, толкова повече каши създаваш. Виждаш ли! Дотам си оглупял, та чак взе да редиш глупостите в рими. Я се стегни малко!
И Хък заспа.