По това време за Африка това си беше рекорд.
12. Нубийският ген
Силно пресечената сивокафeникава местност съвсем обезсърчи Хък. Вчера беше стигнал без особени премеждия и само за две денонощия до Петата гара. На север от Абу Хамед обаче започваше царството на номадите и пътят беше скучен. По него нямаше никакви постоянни селища и затова от край време гарите по линията Уади Халфа — Абу Хамед просто имаха поредни номера. От Петата гара — точно на границата между двете северни провинции на Судан — той пое на запад, като стриктно спазваше указанията във файла SAFARI. И вече шест часа караше безцелно из сърцето на Нубийската пустиня. Ту следваше пътеките на стадата, прокарани по ждрелата на отдавна пресъхнали реки, ту изоставяше джипа в някой овраг и се изкатерваше до билото на осеяния с дупки и кратери рид. Тези зъбери се различаваха само по височина. Иначе всичките сякаш с еднаква стръв бяха проядени от гигантски молци.
Имаше чувството, че са го превърнали в лилипут и са го завели на изложба от пясъчни замъци на брега на пресъхнало море. Пустинята и самотата насилваха душата му да се свива. Всеки път напразно се оглеждаше. Знаеше, че Ана-Мария сама ще го намери — нали тя беше направила графика за пътуването му и резервациите — но нямаше търпение час по-скоро да свършат с този неин каприз.
По едно време се изкуши и полетя. Хък не знаеше, че пустинята го изтърпя, защото вече бе свикнала над нея да летят всякакви твари. Скоро се хвана, че кръжи високо около една точка, като постоянно хвърля по едно око на багажа — единственото цветно петно в поредния пролом на този безкраен и надупчен като решето лабиринт.
Наоколо се скитаха номади-скотовъдци и, ако нещо се случеше с багажа, Ана-Мария щеше да го изгледа влюбено и тутакси да го изстреля за нова апаратура. И целият скучен преход с двата самолета през трите граници и трите летищни администрации, както и двудневният път до Петата гара щяха да се повторят. Не, по-добре беше да се навърта наблизо.
Отгоре нещата не изглеждаха толкова зле и Хък трябваше да признае, че все пак в почти лунния пейзаж има някакъв особен чар. Огромният слънчев диск се сгуши зад хоризонта и тъмночервеният залез взе да хвърля кървави отблясъци върху пясъчните дюни, а сухите дерета потъмняха до кафявочерно. После се появи вятър и постепенно пустинята оживя.
Пясъчните вихрушки намалиха видимостта. Хък слезе на по-малка височина и мярна някакви гризачи — ако беше орел, вечерята му бе сервирана, но той си мечтаеше за по-изискана храна и то в много по-приятна компания. Поредният бегъл поглед към джипа с багажа, който вече почти се бе слял със сенките, му поднесе тъй жадуваната изненада. Една лъвица покриваше куфарите с чергилото, за да ги запази от пясъка. Време беше вече да слезе на земята и да се захваща със семейните си задължения.
— Добре дошъл в Нубия, скъпи!
Още преди да стъпи на земята Ана-Мария се хвърли върху него, събори го на пясъка и зверски го разцелува. Хък й отвърна по-страстно от обичайното. Беше зажаднял за котешките й ласки. Е, беше малко възедричка за котка, но и обичта й бе неизмеримо по-голяма.
— Добре дошъл сред родните пясъци, Хък! — повтори рижото украшение на пустинята, щом насити първичната си жажда за милувки. — Погледни каква красота е само. Почти като у нас.
— Да, да, скъпа — кимна Хък.
Честно казано, той имаше лоши спомени от родната й планета. Хък попадна веднъж там с баща си в най-хубавите години от живота си, когато Хогбен още не се заседяваше толкова на Земята и двамата обикаляха Вселената на длъж и шир. Тогава намери тамошния жалък пейзаж, както между впрочем и тукашния, за чаровен със своята екзотичност, но все пак отвратителен като постоянно местожителство. Пък и хуманоидите от системата на Алдебаран бяха най-гадните комарджии във Вселената. Още на втория ден, оставен малко без надзор от баща си, Хък бе обладан от скука и взе да се прави на по-велик и от Маверик в покера. След като едва от третата група мошеници най-сетне успя да измъкне някаква печалба, установи, че така нареченото златно покритие на чиповете им всъщност е гуано — птича тор, най-ценното нещо в пустинята на Алдебаран, от което зависеше животът на планетата. Тогава взе на заем всичкото злато, което бе загубил, и офейка. Но Ана-Мария нямаше никаква вина в тази история. Той много се зарадва, че я вижда отново и разбра колко му е липсвала.