— Първо ще вечеряме или първо ще се любим? — попита тя, като закачливо го зяпаше с огромните си, искрящи очи-езера.
Навремето много бе харесала тази стара като света шега и обичаше да я подхваща, когато беше най-щастлива. И сега Ана-Мария получи очаквания отговор:
— Както желаеш, скъпа, но предлагам после да вечеряме…
Но вечерята доста закъсня. Преди това се наложи да стъкмят бивак за през нощта и Хък да й предаде разговора с баща си. Ана-Мария се закле, че щом свършат утре работата, веднага пак се захваща с кашите на Хогбен. Към полунощ най-после мирясаха. Хък спа само пет часа край догарящия огън. Когато по принуда отвори очи, лагерът вече бе прибран, джипът натоварен, и в ухото му нашепваха инструкции накъде трябва да кара. Полусънен, Хък помоли Ана-Мария да ги повтори два пъти.
— Хайде, мързеливецо, продухай си ушите и си напрегни онова нещо, дето уж го използваш за мислене! Трябва да запомниш само две неща! Гледай слънцето да ти е зад гърба и на пет градуса вдясно, и след три часа ще бъдеш на нужното място.
— Защо лъжеш? — взе да идва на себе си Хък. — Станаха три неща и трябва да ги запомня в пет часа сутринта!
— Ааа, не те насилвам, скъпи. Ако искаш, си поспи още, но после ти ще караш в жегата.
— Добре, добре!
Докато Хък се надигаше, Ана-Мария изчезна.
С помощта на три чаши кафе Хък все пак изкара някак следващите часове. Пък и околният пейзаж прояви милост и постепенно взе да се облагородява. Зъберите оредяха. Тръните станаха по-зелени и по-сочни. Пясъкът взе да придобива златист оттенък. Появиха се намеци за влага във въздуха. Личеше си, че приближава низината на величествената река Нил, която отделя Нубийската пустиня от същинската Сахара.
Щом изтекоха трите часа, Хък спря като по часовник.
— Закъсня с двайсет и три минути, сънливецо!
Хък се извърна. Ана-Мария клатеше глава зад рампата на джипа. Извитата като дъга следа, показваше, че тихичко се е промъкнала от близката дюна.
— Не беше направила достатъчно кафе — промърмори Хък, докато се разкършваше от изнурителното каране.
— Добре-добре — весело рече Ана-Мария. — Надявам се, че вече си буден и годен за работа.
— Като кукуряк съм. Давай насам някой нубийски лъв — влезе в тон с нея Хък.
— Не бързай толкова.
Ана-Мария се прехвърли на седалката до него и взе да му обяснява къде завършва днешният му маршрут. За радост на Хък само след няколко минути пред тях се появи хилаво подобие на горичка. В полусянката спокойно дремеше многолюдно лъвско семейство — един мъжкар, четири женски и шест малки лъвчета. Ана-Мария го инструктира да ги заобиколи отдалеч и те спряха на около петстотин метра от леговището.
— Давай да сглобим механичната ръка! — прошепна тя, докато се прехвърляше в багажното отделение на джипа, и Хък се усмихна при мисълта, че лъвицата се страхува братовчедът й да не разбере какво го очаква.
Ана-Мария се бе отказала от първата си лъвска находка. Никак не й се нравеше, че онзи негодник имаше само две съпруги. Тя реши, че многоженството е за предпочитане пред двуженството. И без това в живота на Хък досега бе имало толкова много жени. Не искаше, след като му присадят гена от нубийския лъв, да се появи една единствена съперница. Безличното многообразие определено повече й харесваше.
Скоро вътрешностите на два от куфарите се превърнаха в гъвкаво шестметрово съоръжение, увенчано във всеки край с механична ръка. Едната беше куха и там Хък трябваше да пъхне собствената си десница, за да управлява причудливия уред за изтезаване на лъвове, а другата щеше да повтаря абсолютно точно всяко негово движение. Скобите, които щяха да усмиряват краката на лъва, придаваха на ръката вид на тризъбец и караха Хък да се чувства малко глупаво — сякаш като някой Ахав беше нарамил харпуна си и бе тръгнал на лов за пустинния събрат на Моби Дик.
С това дяволско изобретение работата изглеждаше фасулска… ако Хък можеше да я свърши на земята.
— Сега искам да полетиш ниско — делово рече Ана-Мария.
— Ама… — понечи да протестира Хък.
— Няма ама! Надявай ръката и излитай.
— Омръзнаха ми тези репетиции.
— Виж какво, скъпи. Знам, че на тренировките в планината показваше отлични резултати, но не забравяй тукашните климатични условия — строго взе да го поучава тя. — Искам да се уверя, че всичко е наред. Надявам се все пак, че и ти не искаш да измъчваме много нещастното животно.