Раздрънканият джип най-после се затресе като побесняло животно и се килна на една страна, а двигателят нададе протяжен вой и угасна. Бойците свалиха превръзката му и се скупчиха около него, сякаш се канеше да бяга.
Хък примижа, огледа се и нещо в него трепна. Та той прекрасно познаваше входа на пещерата, сгушен в храсталаците отсреща. Разбира се, къпинакът нe беше същият. Преди двеста години край тясното отвърстие в сивокафеникавата скала растеше смрадлика. Но не можеше да сбърка триметровата пукнатина над него с формата на леко разкрачена буква „М“. Той я бе дооформил на времето, за да монтира в нея светещите пръчки на рекламата за представленията си.
Славни времена бяха последните години преди първата индустриална революция. Тази призрачно синкава, светеща, разкрачена буква „М“ в дивите чеченски планини бе първото нещо, което шашкаше всички. След много години дизайнерите на „МакДоналдс“ му откраднаха графичния знак и собствениците направиха луди пари от него, като вместо духовна храна продаваха сандвичи. Дали останалата машинария все още беше в пещерата? В ония дни имаше много любопитни посетители и се наложи добре да я скрие.
Младите бойци отдадоха заинтригувания му вид на нездрав интерес към резиденцията на шефа на сигурността и бързо го натикаха вътре. Хък се спъна току след прага, точно в оная издатина, която все се канеше да изравни със земята и постоянно забравяше. Служителите на Закаев поеха щафетата и го поведоха по познатите тесни и криволичещи коридори. Кабинетът на шефа им се оказа в някогашната спалня на Хък.
— Искрено се надявам, че вие поне не сте фалшив благородник — посрещна го Закаев, като го изучаваше с леко присвити очи, но въпреки иронията в гласа по лицето му не се четяха никакви чувства. То бе съвършено в своята безизразност.
— Имате пред вид лорд Холбрук ли, господин Закаев? — хвана Хък бика направо за рогата, като любопитно се оглеждаше.
Някогашната му спалня не беше се променила много. Май само леглото бе заменено с бюро. Персийските килими наоколо все така си бяха в изобилие, но не на пода, а по стените, както беше обичаят в този край на света. Хък дори разпозна един, защото му беше любимият. Дали се бе консервирал в пещерата цели два века, или някой майстор бе изтъкал нов, възпроизвеждайки прекрасните му шарки.
— Нека да оставим превъплъщенията на мйра, господин Хогбен. В моя занаят съм свикнал да се срещам с разни хора, които се самоназовават с най-различни имена. Не имената, а действията на хората са важни. Действията и мотивите.
— Абсолютно прав сте, господин Закаев. И затова съм тук — отзова се Хък на поканата за откровен разговор.
Той за миг се поколеба дали домакинът му имаше предвид актьорското поприще или контраразузнаването. Хък отклони погледа си от килимите и внимателно надникна в главата му. Беше празна! По-точно Хък съзря много овладени емоции, но не и мисли. Закаев много ловко криеше мислите си дори от самия себе си. Беше истински професионалист във всяко отношение.
— Струва ми се, господин Хогбен, че за действията на фалшивия лорд вече знам достатъчно. Но бихте ли могли да ме просветлите в мотивите му.
— С удоволствие ще направя това, господин Закаев, стига да ми обясните за кои по-точно действия на така наречения лорд Холбрук става дума.
Хък уважаваше традициите на всички народи. Той прекрасно знаеше, че на Изток хората гледат с лошо око на човек, който не се пазари и плаща първата назована цена. Трябваше ясно да покаже на събеседника си, че няма просто да му снесе желаната информация, а предлага достойна двустранна размяна.
— Ами най-общо, господин Хогбен, може да се каже, че някой ни създава проблеми около снабдяването със специална продукция.
— Трябва ли да разбирам, че сте поръчали едно, а този някой иска да ви достави друго?
Хък се постара да използва същия метафоричен език като събеседника си. Закаев го изгледа продължително. Понечи да се приближи, но явно му хрумна нещо друго, защото се отказа. Шефът на сигурността в Чечня тръгна към празното си бюро, което блестеше от чистота, и се настани зад него.
— Виждам, че разговорът ни ще бъде дълъг и предлагам да седнем, господин Хогбен — с икономично премерен жест той му посочи импровизираното от два сандъка и една дъска канапе. Явно не обичаше да хаби енергията и думите си напразно както на сцената, така и в живота.
Двамата седнаха и за миг се умълчаха. Всеки мислено уточняваше стратегията си. Хък пръв реши да постави на изпитание своята: