Очите на Ана-Мария грейнаха. Тя пропусна покрай ушите си дори обръщението. Лошото й настроение отлетя и вълчият й апетит за деликатеси я овладя напълно. Като забрави всички тревоги и съмнения, тя веднага грабна телефона и взе да обяснява на почитаемия Лю как трябва да бъде приготвена вкусотията. По едно време се ядоса и поиска несговорчивия Фред Лю да извика главния готвач. Разговорът продължи толкова дълго, че се наложи старият Хогбен да отвори външната врата на малкото бързоного китайче, което дойде да вземе плавника.
След още пет минути ожесточеният спор около поредността на операциите и дозираната употреба на подправките в сложната рецепта завърши. Мирът и приятелството между Ана-Мария и Фред бяха възстановени. Двамата сега се надпреварваха обилно да ги поливат с азиатски и всякакви други неземни любезности.
Когато разговорът най-сетне приключи, старият Хогбен се направи, че изобщо не е разбрал с кого разговаря Ана-Мария. На него в момента изобщо не му беше до омразния му зет. Той търпеливо чакаше сгоден момент Ана-Мария да му падне в лапите.
— Уф, не им увира главата — рече тя и прекъсна връзката. После закачливо се обърна към госта си. — А сега какво мога да направя за вас, господин Хогбен? По някакъв начин трябва да ви се отблагодаря.
Хогбен отново се накокошини като петел.
— Искам да се влюбите в мен.
— След този царски подарък, гарниран с цветя, можете да смятате, че ще ви обичам до гроб — весело откликна Ана-Мария, без да подозира в какъв капан се набутва.
— Искам истински да се влюбите в мен — повтори Хогбен като хлапето в ония виц с развалената грамофонна плоча, дето все го питала: „Искаш ли да чуеш една приказка… Искаш ли да чуеш една приказка…“
— Аз мога само истински да обичам и да мразя, господин Хогбен — подхвърли безгрижно лъвицата.
Захласната по предстоящата божествена вечеря, Ана-Мария май още не схващаше накъде бие бъдещият й свекър. Или по-скоро не можеше да допусне, че се опитва да я прелъсти.
— Какво толкова намирате в шантавия ми син, което аз не притежавам? — грубо я попита Хогбен
Ана-Мария го погледна озадачена:
— Просто го обичам, господин Хогбен. Тези неща трудно се обясняват с думи. Нали не намеквате, че ме каните официално в леглото си?
— Не намеквам, а те очаквам там с разтворени обятия. Време ви е вече да разберете, скъпа, какво е истинска любов и как се прави истински секс! — гордо рече старият Хогбен, доволен, че най-после си дойдоха на думата. Той дори не усети, че постоянно се лута между учтивата и фамилиарната форма на обръщение.
Ана-Мария беше бясна, но все още успяваше да сдържа гнева си.
— Намирам поведението ви за омерзително, господин Хогбен. Подозирах, че сте отвратителен човек, но не предполагах, че можете да стигнете до кръвосмешение!
Хогбен я изгледа предизвикателно със стъклените си очи:
— Нито съм обикновен човек, нито великодушното ми предложение може да се нарече кръвосмешение. Това е смешно, скъпа. Доколкото знам, нямаме обща кръв, нито ще се побратимяваме, та да я смесваме. Предлагам ти любов и, разбира се, секс, истински секс — този път плавно премина на ти Хогбен. — Сама ще си избереш последователността. Ако в момента не изпитваш още любов, ще започнем направо с тайните на секса, естествено, след като си хапнем крехкия плавник. Мога да ти покажа някои неща, които дори не си сънувала. Уверявам те, че много скоро след това ще се влюбиш до полуда. С всички става така.
Последните му думи преляха чашата и Ана-Мария избухна:
— Сам ли ще си тръгнете, или държите да ви изхвърля!
Хогбен рязко стана и взе да се разхожда из пустия хол. Гневът бе обезобразил лицето му.
— Никой никога не е успявал да изхвърли Хогбен! Добре запомни това, миличка. А малцината, които са се опитвали, отдавна не са между живите.
Внезапно той щракна с пръсти като Дейвид Копърфийлд и Ана-Мария заедно с дивана се озоваха в златна клетка. Тя дори не трепна. Гледаше го с огромните си като езера очи и те постепенно се покриваха с дебела ледена кора.
— Виждам, че прибърза да отхвърлиш предложението ми. Глупаво постъпи и ще ти кажа защо. Няма никаква нужда да ми демонстрираш вярност към онзи непрокопсаник, сина ми. Той не го заслужава, защото те мами. Никога няма да имаш дете от него. Твоят тъпанар плаща на шефа в Сиатъл да саботират оплождането. Превежда му по петдесет хиляди долара всеки месец — Хогбен пак щракна театрално с пръсти и златната клетка изчезна. — Иди и виж! — кимна той към компютрите.
Ана-Мария се довлачи като пияна до компютъра си и го накара да се порови в банковите сметки на шефа на изследователския център в Сиатъл сър Арчибалд Донахю-Стивънс. Беше толкова развълнувана и унизена, че три пъти му внушава грешни инструкции. Накрая една от банковите сметки се появи на екрана и движението на постъпленията показа, че на всяко първо число от месеца наистина някой я подхранваше с петдесет хиляди долара.