Хък провери електронната си поща. Нямаше никакви съобщения. Погледна към монитора на Ана-Мария. Чак сега забеляза, че екранът му е тъмен! Втурна се към нейния стол, за да установи след миг, че твърдият диск е форматиран на ниско ниво. Цялата информация в него бе безвъзвратно загубена. Хък се паникьоса. Провери и своя компютър. На пръв поглед всичко беше наред. Някъде след час, когато получи първото извлечение от разплащателната си сметка, най-после разбра, че става нещо нередно. Сметката беше закрита. Веднага провери и останалите. Всичките им пари бяха прехвърлени някъде и сметките бяха закрити. До една! За миг си помисли, че някой ги е ограбил и е отвлякъл Ана-Мария. Чак тогава осъзна колко е объркан. Та нали никой на практика не можеше да отвлече най-съвършеното лично оръжие във Вселената. А и достъпът на други лица до сметките им бе добре защитен. Тогава Хък започна бавно да проглежда…
Ана-Мария беше го напуснала. Той се взираше с празен поглед в празния хол и виждаше само едно — празния си живот по-нататък. Изведнъж осъзна, че скапаният му живот е лишен от всякакъв смисъл…
До края на вечността.
17. Капанът на безвремието
Първата седмица беше най-ужасна.
След като всичките му опити да я издири пропаднаха, Хък измисли деветдесет и девет начина да се самоубие по най-мъчителни начини. И всеки път от него оставаха все по-малко и по-малко следи на този свят.
Представяше си как разпръскват прахта му над океана и той веднъж завинаги се връща в майчиното ложе. Дори по едно време откри как може да се анихилира. Преди това смяташе да изтрие спомена за себе си не само от главите на живите, но и от цялата човешка история. Ала всеки път пред очите му изплуваше една и съща картина: как смахнатият му баща бърка във фризера за стъкленицата и за часове го възстановява. При това — с почти всичките му спомени за Ана-Мария!
Не! Нямаше да му достави това удоволствие!
Може би милион пъти се бе опитвал да се добере до тази стъкленица и всеки път се проваляше. Старият чревоугодник беше заключил фризера с най-здравата си магия. Нямаше смисъл пак да опитва. Изобщо нищо вече нямаше смисъл.
Часовете се нижеха бавно и мъчително, сякаш като някой смахнат хирург се опитваше да оперира милионите разсейки на злокачествен тумор. Хък си мечтаеше само за смъртта. Простата логика му подсказваше, че щом един блян е непостижим има само две алтернативи. Или трябва да го забравиш, или да му намериш достоен заместител. И тъй като не можеше да забрави така жадуваната смърт, Хък тръгна на поклонение.
Той добре помнеше къде са погребани приятелите му. Тези сенки го смущаваха непрекъснато. В най-добрите си минути се самооприличаваше на техен сбор — но винаги по-малък, отколкото всеки един от тях.
Въображаемият му трънлив път назад във времето към собствената му Голгота започна от гроба на Йосиф Бродски. Обичаше го. Ех, как обичаше този мъж с открито лице и огромно чело, под което се гушеха вечно тъжните му замислени очи. Десетки пъти бе препрочитал неговата Нобелова реч. Хък му бе послужил за прототип в „Голямата елегия за Джон Дън“, но сега умореният му приятел мълчеше. Всичко, което бе имал да казва, го бе написал преди да си отиде.
Не му продума и старият кривоглед и полусляп мъдрец с изсеченото като индианска маска лице, когото Хък направо боготвореше. Неговата „История на Вечността“ можеше да послужи за кратка автобиография на Хък пред властите, придружаваща молбата му за издаване на задграничен паспорт. Нали Хорхе Луис Борхес му бе дал всъщност приживе най-ценното напътствие: „Вселенската история е история само на един човек.“ Всеки трябваше да си носи кръста и Хък остави на мира приятеля си Хорхе.
Кратките и безрадостни срещи с Албер Камю и Франц Кафка само засилиха процеса на отчуждение. А Джон Ленън дори от гроба си му пя за мир, любов и свобода. Любовните балади на Джон го досъсипаха. Ана-Мария вече му се привиждаше навсякъде: във ваната, в килера, на масата, в зимната градина, на стола пред компютъра, в кухнята, в леглото.
Най-вече в леглото.
Хък започна да пие.
Пиеше бавно, по половин бутилка вино на час. И в началото любимият „Траминер от Хан Крум“ му подейства като класически транквилант. Напрегнатостта изчезна. Душата му се отпусна и тежките окови май се посвлякоха. Но тогава си спомни четиристишието, което приятелят му Омар Хайям беше написал преди много години специално за него:
Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.
Върти се шеметен света по орбита могъща.
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли
и някой сиромах от тях ще си направи къща.