При едно от отбиванията си у дома Ана-Мария му съобщи, че по клетъчния телефон го е търсил Закаев. Беше оставил един номер, ако господин Хогбен се прибере до няколко часа. Хък се зачуди за какво ли му е притрябвал и побърза да се свърже с него. Шефът на чеченската сигурност много се зарадва, че го чува:
— Роди ме, мамо, със късмет, па ме хвърли на смет, обичаше да казва баба ми, господин Хогбен. Знаете ли откога се мъча да ви открия.
— Съжалявам, господин Закаев, но наистина неволно пропуснах да ви оставя адреса си последния път, когато се видяхме.
— Не беше чак толкова трудно да го издиря — прокрадна се непривично закачлива нотка в гласа на шефа на сигурността, — но моите хора все не могат да влязат в контакт с вас. Затова се наложи да открия телефонния ви номер.
— Съжалявам, господин Закаев, но в последно време толкова много неща се струпаха на главата ми, че…
— Разбирам ви. И при мен е така.
За миг и двамата се умълчаха.
— Ще ми кажете ли все пак защо ме издирвате под дърво и камък, господин Закаев?
— Наричайте ме просто Ахмед, приятелю — подаде му ръка Закаев от хиляда и петстотин километра.
— С удоволствие, Ахмед, ако ти ме наричаш Хък.
— Съгласен съм, Хък.
Двамата с лекота преминаха на „ти“ и Ахмед изплака болката си:
— Работата е там, приятелю, че поради започналото спорадично изтегляне на руските бойни части ми се налага все по-често и за дълго да оставам в Грозни. Страхувам се, че нашият общ приятел в планината скучае без мен. Току-що разговарях с него и той ми проглуши ушите с оплакванията си. Дали не можем да направим нещо за него?
Хък се прокле, че както обикновено, драконът пак му беше изхвръкнал от главата, и тутакси го обзе чувството за вина. Той побърза с облекчение да приеме предложението, защото чудесно се вписваше в най-близките му планове. Спешно се нуждаеше от личност, която не може да бъде обвинена, че питае нежни чувства към него.
— Разбира се, Ахмед. Веднага ще се погрижа за протеза. Така нашият сакат приятел ще може да се предвижва свободно макар и с чужда помощ. Можеш ли да останеш там — Хък погледна часовника на компютърния екран и пресметна часовата разлика — да речем до пет часа?
— Едва ли, приятелю. Загубих доста време в приказки с общия ни приятел, но тук имам работа поне още два часа.
— Чудесно. Ще гледам дотогава да се появя — рече Хък замислено и дочу как отсреща Закаев учудено подсвирна. — Ти просто трябва да ми осигуриш свободен достъп до резиденцията си с протезата. Ще гледам да я направя такава, че да не бие много на очи.
— Съгласен съм, Хък. Ще имаш всичко, което поиска, но при едно условие — в безизразния глас на Закаев май се прокрадна топлинка. — Бих искал да мога от време на време да се срещам с нашия общ приятел.
— То се разбира от само себе си, Ахмед. Той те чувства много по-близък от мен. Винаги си добре дошъл у дома. А мисля, че без проблеми ще мога да ви уреждам срещи и навсякъде, където пожелаеш.
— Трябва да призная, приятелю, че свали от врата ми доста голям камък.
— Ще се радвам скоро да се видим, Ахмед.
Хък прекъсна връзката и се замисли: това, последното за камъка, просто метафора ли беше или Закаев бе узнал и полинезийското му име. Неведоми са пътищата на специалните служби, рече си той наум и се захвана с най-неотложната работа.
Всъщност този разговор удължи само с няколко минути натоварената програма на Хък. Още докато обясняваше на Ана-Мария проблема, тя го разреши в умната си главичка, провери изчисленията си в компютъра, преся подходящите предложения на пазара и откри в Интернет най-доброто портативно автономно захранване за холографни дракони. Произвеждаха го в Хюстън, но сега там бе пет часа сутринта. За секунди Ана-Мария издири адреса и номера на мобифона на шефа на европейското представителство в Лондон и скочи на крака.
Най-напред се отбиха в швейцарските Алпи за кредитните карти. Хък не се почувства уютно в доскорошното тайно убежище на Ана-Мария в Давос. То предизвикваше у него твърде неприятни спомени. Изглежда и тя изпитваше същото, защото някак си мълчаливо се споразумяха да не обелват нито дума. Ана-Мария му връчи няколко златни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Американ Експрес“, а Хък прерови две-три чекмеджета докато намери пари в брой. Раздели ги на око на две неравни купчинки и ги намести в джобовете си. Тихомълком се измъкнаха на терасата. Не намериха сили дори да се насладят на вълшебната планина. Ана-Мария успя само да промълви: