— Като си помисля само, че никога вече няма да се видим, Морис…
Тя продължава да ме нарича Морис и аз нея Едит, макар да знаем, че тия имена са измислени, защото сме свикнали с тия имена и защото сме свикнали да живеем живота на измислени хора, и после, кое е измислено и кое — не, това в края на краищата е толкова мътна работа.
— Няма да се видим ли? Защо да не се видим? Никъде не е писано подобно нещо.
Тя не отговаря, понеже мисли за друго или не иска да спори с дръвник като мене.
— Помниш ли оная вечер… когато ме разплака с елхата?
Измънквам нещо утвърдително.
— А оная, другата вечер, когато се возехме с велосипеда?
— Разбира се.
— А оная, по-раншната вечер, когато ме целуна до моста под дъжда?
— Да — казвам. — Ужасен дъжд беше.
— Ти си невъзможен.
— Не аз, а цялата наша история. Една невъзможна история. Смятай я за измислена. Така ще бъде най-добре.
— Но тя не е измислена. И аз не искам да е измислена.
— Какво искаш ти и какво искам аз…
Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.
Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.
Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.
Край
© 1968 Богомил Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време
Издателство «Български писател»
София, 1974
Свалено от «Моята библиотека» http://purl.org/NET/mylib/text/2822