Любо кима:
— Аз пък подготвям фотоалбум за едно белгийско издателство.
Той млъква, сякаш няма какво повече да ми каже, и тръгва нататък, и аз също тръгвам с него и ние вървим известно време мълчаливо в тясната сянка край старите сгради.
— Нещо не ми изглеждаш добре — забелязвам.
— По какво позна?
— Много си служебен. Изглежда, жегата не ти понася…
— Не е от жегата, брат ми — усмихва се Любо. — От работата е. Досега удрям само на камък.
— А какво стана с оня твой лаф: «Върви с мене и се не бой?»
Любо отново едва-едва се усмихва:
— Нищо. Забравих го. Хубав лаф беше, само че го забравих.
Не възразявам и ние продължаваме да крачим безмълвно в тясната сянка край потъмнелите от времето фасади. Моят принцип изобщо е, щом някой е кисел — остави го да се намълчи и да му се размине.
— Какви са ти инструкциите? — запитва по едно време Любо.
— От тебе ще ги получа.
— Съвсем ли не си в течение?
— Съвсем.
— Нищо. То аслъ` всичко, което знаем, е толкова, че може да се разправи с пет приказки. Случаят почва от някой си Ставрев. Служител във външна търговия. Постоянен контакт с представители на чужди фирми. Вербуван в първите години след Девети септември от американското разузнаване, но неизползуван никога за нищо. Едва преди шест месеца при него се явява човек от западното предприятие «Зодиак», подава му паролата, която Ставрев едва ли е очаквал някога да чуе, а заедно с паролата — радиостанция и инструкции за започване работа. Толкова.
Любо вади от джоба си омачкано пакетче «Кент» и ми го подава.
— Как «толкова»? — питам, като машинално вземам цигара.
Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.
— Толкова — повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. — Искам да кажа, това е всичко, което знаем.
— Кога е бил заловен Ставрев?
— Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде — радиостанция Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.
— Е, значи, разполагаме все пак с две писти — забелязвам. — Онзи, който е вербувал Ставрев, и този, който е възстановил връзката.
— Една писта — поправя ме Любо. — Оня, първият, е бил военен от Американската мисия и следите му отдавна са загубени. Може и да е умрял. Една писта: Карло Моранди, чиновник в клона на «Зодиак» — Венеция.
— Е, все пак…
— Е, да, все пак… Само че това «все пак» на практика се оказа нищо и половина.
Стигнахме до някакъв канал. В сянката на ъгловата сграда до канала пустее мраморна скамейка.
— Да поседнем тук — предлага Любо и се отправя към скамейката.
— Бих предпочел другаде. Умирам от глад.
— А аз от жажда — промърморва приятелят ми, като се отпуска на скамейката. — За нещастие не разполагаме с много време. Довечера ще се черпим.
Сядам до него, дръпвам за последен път от цигарата и я запращам в неподвижната вода на канала. Дълбока, смътнопрозирна вода, смарагдовозелена под косите лъчи на слънцето и черносиня в сянката.
— Откога си тук? — питам.
— Кажи-речи, от три месеца. Три месеца с общ резултат нищо и половина. При моите условия проследяването на тоя тип се оказа доста трудно. И все пак мисля, че разучих всичко, което може да се разучи.
Любо замълчава, от което може да се съди, че разученото не си и струва да се излага.
— Що за птица е тоя Моранди?
Приятелят ми бърка в джоба си, изважда няколко снимки и ми подава една от тях:
— Дворецът на Дожите с Моранди като прибавка — обяснява той. — Хубава снимка, а?
Свивам рамене и се заглеждам в снимката.
— Трябвало е да стана фотограф. Във фотографията по ми върви, отколкото другото.
Пред фасадата на двореца се виждат няколко фигури на минувачи.
— Кой е Моранди? — питам.
— Този с жената.
Този с жената е мъж на средна възраст, нисък, но наперен като петел, с тънки мустачки и смешна шапка с малка периферия, килната на тила.
— Жената е във всяко отношение по-забележителна — казвам.
— Да, но тя не играе. Всъщност и Моранди изглежда вън от играта. Чиновник от средна категория. Бонвиван. Харчи може би малко повече, отколкото получава.
— Значи…
— Значи, че прави дългове, нищо повече. Пътува често по служба до Женева, дето има друг клон на «Зодиак». Никакви връзки, никакви прояви, които да опират в разузнаването.
— А тая жена?