— Що се отнася до основното, достатъчно е да знаете, че идвам от страна на Гелен, по-точно на Бауер, макар да нямам право да ви кажа това. Мисля, че тая версия е задоволителна, още повече че отговаря на част от истината.
— Да се надяваме, че е задоволителна — отвръща неохотно Еванс.
— Колкото до пускането ми на свобода, вие винаги можете да намерите подходящи мотиви — по-нататъшно проследяване, уловка и други подобни, не съм аз, който трябва да ви уча.
Еванс мълчи известно време, като продължава да масажира мислите си.
— Да — промърморва най-сетне той, сякаш на себе си. — Смятам, че може да се нареди нещо.
После ме поглежда съсредоточено и добавя:
— А каква е гаранцията, че въпреки жеста ми няма да пуснете в ход вашия зареден пистолет?
— Гаранцията е в текущата практика: ние нямаме никакъв интерес да се правят трансформации в «Зодиак» и да сменят шефовете му, след като сме в течение на нещата.
— Но вие ще пристъпите към разгром на агентурата ни. Защото не вярвам да разчитате, че тая версия с Гелен и аз самият ще я глътна, както някои други хора.
— Въпросът с версията си е ваш въпрос — отвръщам уклончиво. — Що се отнася до агентурата ви на Изток, тя няма да бъде разгромена. Поне на първо време. Вие достатъчно ги разбирате тия неща, за да е нужно да ви обяснявам, че след като агентурата е напипана, тя рядко се разгромява тутакси, а дълго време се наблюдава и проучва.
— «Дълго»? Колко дълго?
— По-дълго, отколкото ще ви е необходимо, за да минете на друга работа и да си измиете ръцете от «Зодиак». Вие сте човек с връзки, Еванс, и, надявам се, че няма да става нужда да се тревожа поне за вас.
Председателят отново се замисля, после произнася ненадейно:
— Добре. Тъй да бъде
— Надявам се, че това «добре» не означава куршум в гърба при входа на вилата ви, нито някъде по-нататък?
— Съвсем не. Обаче имайте предвид, че не съм застрахователно дружество и че ако продължавате да се разхождате из тоя град…
— Доста. Разбрах.
Еванс става бавно и с неочаквано висок глас извиква:
— Роволт
От вратата на трапезарията тутакси изскача човекът с тъмните очила.
— Ще изпратиш господин Ролан до колата му. Той има бърза работа и е принуден да ни напусне.
— Пистолетът… — напомням.
— Да. Върни му пистолета.
Роволт покорно ми подава черносиния маузер.
— Изпрати господин Ролан през верандата. И без инциденти
Еванс великодушно ми маха с ръка за сбогом и аз му връщам поздрава, подир което тръгвам след Роволт.
Мерцедесът тъмнее, гариран пред вилата. Той навярно не се е надявал повече да ме види. Запалвам мотора и изчаквам, додето Роволт мине напред и даде нареждане да отворят вратата. После подкарвам бързо, форсирам, включвам на втора и излитам през изхода. За по-малко от секунда в потока светлина на фаровете се откроява тъмната фигура на Роволт, застанал до вратата, и за по-малко от секунда усещам в ръцете си властния порив да отклоня леко кормилото и да помета човека с лявата част на бронята, но се овладявам и поемам по горския път.
«Я виж Ти си бил добър християнин» — струва ми се да чувам гласа на Любо.
«Глупости — отвръщам. — Нашият занаят не е да правиш каквото си искаш.»
«Не е чудно да тръгнеш и по черкви, брат ми» — разнася се отново гласът на Любо някъде в мен.
«Глупости — повтарям. — Какво представлява един Роволт? Дребно оръжие на организацията. Ако не е той, ще е друг. Работата не е в такива като Роволт.»
«Само не се оправдавай» — промърморва тихо Любо и аз млъквам, защото чувствувам, че наистина се оправдавам и че едва съм успял да се насиля да не извърша нещо, което съм смятал, че е справедливо да извърша. Занаят.
Натискам по-силно газта, за да разкарам нервната тръпка по тялото си, и мерцедесът поема стремително по пътя край смълчаната равнина, по същия път, из който тъй отдавна, а всъщност съвсем неотдавна, крачехме с Едит, и Едит охкаше, че не може повече да върви, и проклинаше високите си токове.
В момента обаче мисълта ми е заета не толкова с Едит, колкото с Ван Алтен. Бях му дал възможност сам да избира между спасението и гибелта. И той бе използувал тая възможност, за да избере гибелта. Защо? От угризения, задето е извършил предателство? Но за хора като Ван Алтен и дори като Еванс това понятие беше празна дума, освен ако се касаеше до предателство към собствените им интереси. Ван Алтен беше се просто уплашил. Или бе пожелал — въпреки предупреждението ми — да извърши двойно предателство, за да спечели двойно. Той бе постъпил като Артуро Конти, и бе завършил като Артуро Конти. С тая разлика, че Ван Алтен нямаше да бъде увековечен дори с един следсмъртен гръмотевичен репортаж.