Сега нашата собствена история се спуска в тъмните гънки на мозъка. За следващите десет години основната част от разказа, която ние ще се опитаме да избегнем веднага след този параграф, ще въвлече Клитъс в смущаващи интелектуални занимания, като рязане на мъртви мозъци, учене да се произнася думата холецистокинин, пробиване на дупки в черепите на хора и бъркане вътре със заредени електроди.
В другата част на историята ни Ейми също се научи как да произнася холецистокинин поради същата причина, накарала Клитъс да се научи да свири на цигулка. Любовта им растеше и цъфтеше и на деветнайсетгодишна възраст, между първия си докторат и дипломирането си като лекар, Клитъс направи достатъчно дълга пауза, за да могат двамата да се оженят и прекарат вихрен меден месец в Париж, където Клитъс раздели времето си между изкушенията на своята съпруга и стерилните стаи на Инститют Маре, изучавайки процеса на заучаване при сепиите, а именно — чрез начина, по който серотонинът кара аденилатциклазата да катализира синтеза на цикличния аденозинмонофосфат точно на правилното място, но това всъщност е главната част от историята, която се опитвахме да избегнем, защото става наистина отвратителна.
Двамата се върнаха в Ню Йорк, където Клитъс прекара осем години, за да се превърне в доста добър неврохирург. В свободното си време се занимаваше с доктората си по електроинженерство. Нещата започваха да си идват на мястото.
На тринайсетгодишна възраст Клитъс бе отбелязал, че мозъкът използва повече клетки, за да намира, обработва и събира визуални образи, отколкото използва при всичките си други сетива взети заедно. „Защо всички слепци не са гении?“ бе само частният случай на едно по-голямо твърдение: „Мозъкът не знае как да оползотвори онова, което има.“ Изследванията му през следващите четиринайсет години бяха по-задълбочени и комплексни, отколкото началните въпрос и твърдение, но все пак той се върна към тях.
Защото ключът към всичко бе зрителният кортекс.
Когато на един баритон саксофонист му се наложи да изсвири по ноти партията на виолончело, той (малко жени са привлечени от този инструмент) си представя, че музиката е написана в по-висока тоналност, избелва очи с една октава нагоре и свири без да изпълнява най-ниската част. Толкова е просто, че и дете би се справило, стига разбира се да има желание да свири на толкова голям е неудобен инструмент. Докато очите на саксофониста танцуват по петолинията, пръстите му автоматично преработват едно към едно, което е теоретичният еквивалент на това да добавяте и изваждате октави, пети и третини, като целият умствен труд фактически е бил извършен в момента, в който той е погледнал към горния десен ъгъл на първа страница и си е казал: „О, по дяволите, отново виолончело.“ Партиите за виолончело на са толкова интересни за саксофонистите.
Окото е ключът, а зрителният кортекс — ключалката. Свирейки, на сляпата Ейми се бе налагало от време на време да спира и да прокарва лявата си ръка по Брайловите ноти. (Междувременно и да придържа инструмента на мястото му, а годините на подобна практика бяха направили мускулите на врата й толкова здрави, че можеше да счупи орех между брадичката и рамото си.) Тук зрителният кортекс нямаше нищо общо, разбира се; запаметявайки ги временно, тя бе „чувала“ беззвучните ноти на всяка фраза с върховете на пръстите си, след което ги беше изпълнявала отново и отново, додето успееше да добави фразата към останалата част.
Както повечето слепи музиканти, Ейми имаше „ухо“ за това; всъщност даже и за сравнително сложни откъси й отнемаше по-малко време да запамети музиката слушайки я многократно, вместо да я чете. (Все пак използваше брайл за по-сериозна работа, за да изолира намеренията на композитора от решенията на изпълнителя или диригента.)
Наистина не й липсваше възможността на чете с очите си, по традиционния начин. Дори не беше сигурна какво ли би било, доколкото никога не бе виждала писана музика преди да изгуби зрението си, а и впрочем имаше само смътна идея как изглежда една отпечатана страница.
Така че, когато по време на тридесет и третата й годишнина баща й дойде при нея с предложението да й купи шансът да вижда, макар и ограничено, тя не се съгласи веднага. Беше скъпо и рисковано и доста обезобразяващо: имплантиране в очните й ями на миниатюрни видеокамери и свързването им към заспалите оптични нервни влакна. Ами ако това я направеше наполовина сляпа, но и притъпеше музикалните й способности? Известно й беше как другите четат музика, поне на теория, ала след четвърт век без тази способност, не й се струваше, че ще има особена полза. Това можеше да я затрудни.