— Ще мисля за това, когато му дойде времето — отвърна тя и след кратко мълчание добави: — Пак видях колата.
Колата. Винаги имаше кола.
По изражението ми Синтия видя, че не вярвам от това да излезе нещо.
— Мислиш, че съм луда.
— Не мисля, че си луда.
— Видях я два пъти. Кафява кола.
— Каква марка?
— Не знам. Обикновена. С тъмни стъкла. Когато минава покрай мен и Грейс, намалява.
— Спря ли? Шофьорът каза ли ти нещо?
— Не.
— Запомни ли регистрационния номер?
— Не. Първия път не обърнах голямо внимание, а вторият бях твърде развълнувана.
— Синти, вероятно е някой от квартала. Шофьорите трябва да намаляват, защото наблизо има училище. Спомняш ли си онзи ден, когато ченгетата дебнеха за скоростта? Искаха да накарат хората да не карат бързо по това време на деня.
Тя отмести поглед от мен и скръсти ръце на гърдите си.
— Ти не си навън всеки ден като мен и не знаеш.
— Знам само, че не правиш услуга на Грейс, ако не я оставиш сама да се грижи за себе си.
— Смяташ ли, че ако някой я дръпне в колата си, тя ще може да се защити? Осемгодишно момиченце?
— Как стигнахме от кафява кола, която минава покрай теб, до човек, който се опитва да отвлече дъщеря ни?
— Ти не приемаш тези неща сериозно като мен. И мисля, че за теб това е разбираемо.
Издух бузи и изпухтях.
— Няма да решим проблема сега. Трябва да тръгвам.
— Разбира се — отбеляза Синтия, без да ме поглежда. — Мисля да им се обадя.
Поколебах се.
— На кого?
— На онези от „Фатален срок“.
— Синти, изминаха три седмици, откакто излъчиха предаването. Ако някой имаше намерение да се обади с информация, вече щеше да го е направил. Пък и ако в телевизията получат интересни обаждания, ще се свържат с теб, защото ще искат да заснемат продължение.
— Въпреки това ще им се обадя. Не съм звъняла от известно време, затова този път може би няма да се ядосат. Може да са чули нещо и да са решили, че не е важно или че е някой откачен, а всъщност да е полезно. Провървя ни, че един следовател си спомня какво се е случило и прецени, че си заслужава случаят да се разгледа отново.
Обърнах я нежно към себе си и повдигнах брадичката й така, че очите ни да се срещнат.
— Добре. Прави, каквото смяташ, че трябва. Обичам те.
— И аз те обичам. Знам, че не ти е лесно да живееш с мен заради тези неща. И на Грейс й е трудно. Съзнавам, че безпокойството ми й се отразява, но предаването отново направи миналото съвсем реално за мен.
— Знам. Искам да живееш и за настоящето, а не постоянно да си обсебена от миналото.
Усетих, че раменете й потрепериха.
— Обсебена? Мислиш, че съм обсебена?
Избрах неподходяща дума. Един учител по английски език и литература би трябвало да измисли нещо по-добро.
— Не се дръж снизходително с мен — добави Синтия. — Мислиш, че знаеш какво е, но не е така. Не можеш да разбереш.
Не можех да възразя, защото това беше вярно. Наведох се, целунах косите й и отидох на работа.
3
Тя искаше думите й да прозвучат утешително, но беше също толкова важно да бъде твърда.
— Разбирам защо намираш идеята за малко смущаваща. Ясно ми е, че се чувстваш нервен, но аз съм го изпитвала и те уверявам, че много съм мислила и това е единственият начин. Така се решават семейни проблеми. Трябва да направиш необходимото, макар да е трудно и болезнено. Разбира се, онова, което ще сторим с тях, ще бъде трудно, но трябва да видиш нещата в перспектива. Има поговорка: „Трябва да разрушиш селото, за да го спасиш“. Мисли за семейството като за село. Трябва да направим необходимото, за да го спасим.
Хареса й, че говори в първо лице множествено число. „Ние“. Те бяха екип.
4
Когато ми я показа в Университета на Кънектикът, приятелят ми Роджър прошепна:
— Арчър, погледни. Онова маце е сериозно откачено. Страхотна е и косата й е като пожар, но й хлопа дъската.
Синтия Биги седеше на втората редица в лекционната зала и си водеше записки върху литературата за холокоста. Роджър и аз бяхме горе, близо до изхода, за да изскочим навън веднага щом преподавателят престане да мърмори монотонно.
— Как така й хлопа дъската? — попитах аз.
— Спомняш ли си, че преди няколко години имаше случай с едно момиче, чието семейство изчезна и повече никой не го видя?