Два часа по-късно си бяхме вкъщи. Завихме по нашата улица и видях колата на Рона Уедмор пред дома ни. Тя ни забеляза, слезе, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи строго в нас, докато паркирахме. Чакаше ме до колата, когато отворих вратата, готова да започне да ме отрупва с въпроси.
Изражението й омекна, щом ме видя, че трепнах от болка, докато бавно се измъквах от шофьорското място. Ребрата ме боляха страхотно силно.
— Какво ви се е случило? — попита тя. — Изглеждате ужасно.
— Така се и чувствам. Джереми Слоун ме срита — отвърнах аз и внимателно докоснах наранения си гръден кош.
— Къде е той?
Подсмихнах се, отворих задната врата и макар да имах чувството, че ребрата ми ще се счупят, взех на ръце спящата Грейс, за да я занеса в къщата.
— Дай на мен — рече Синтия.
— Добре съм — отговорих аз и тръгнах към предната врата, а Синтия изтича напред да я отвори.
Рона Уедмор влезе след нас.
— Не мога да я нося повече. — Болката стана мъчителна.
— Сложи я на дивана — предложи Синтия.
Успях да оставя Грейс там, макар да ми се струваше, че ще я изпусна, и въпреки суетенето и говоренето тя не се събуди. Синтия пъхна възглавници под главата й и донесе одеяло да я завие.
Детектив Уедмор продължи да ни гледа и благоволи да ни даде малко време, но после тримата отидохме в кухнята.
— Изглеждате така, сякаш трябва да отидете на лекар — отбеляза тя.
Кимнах.
— Къде е Слоун? Ако ви е нападнал, ще го арестуваме.
Облегнах се на плота.
— Ще трябва пак да повикате водолазите.
Разказах й почти всичко — как Винс забеляза какво не е наред с изрезката от стария вестник, как следата ни отведе при Слоун в Йънгстаун, как открих Клейтън Слоун в болницата, как Инид е отвлякла Синтия и Грейс и как колата с Клейтън, Инид и Джереми полетя в пропастта.
Премълчах само едно, защото все още не ми даваше покой и не бях сигурен какво означава, но имах смътна представа.
— Страхотна история — подхвърли Уедмор.
— Да. Повярвайте, ако я бях съчинил, щях да измисля нещо по-достоверно.
— Искам да говоря и с Грейс.
— Не сега — възрази Синтия. — Тя преживя достатъчно много. Изтощена е.
Уедмор кимна.
— Ще се обадя за водолази и ще дойда пак следобед. Отидете в болницата, господин Арчър. Ще ви закарам, ако искате.
— Не се безпокойте. Ще отида след малко. Ще си взема такси.
Уедмор си тръгна. Синтия каза, че ще отиде горе да се пооправи. Минута след като колата на Уедмор потегли, чух, че на алеята пред къщата спря друга. Отворих вратата и към прага се приближи Роли, облечен в дълго яке, синя карирана риза и син панталон.
— Тери! — възкликна той.
Допрях пръст до устните си.
— Грейс спи. — Направих му знак да влезе и отидохме в кухнята.
— Намерил си ги, а? И Синтия ли?
Кимнах и потърсих болкоуспокояващи таблетки в килера. Открих шишенцето, изсипах няколко хапчета в шепата си и напълних чаша вода.
— Изглеждаш ранен. Какво ли не правят някои хора, за да удължат отпуска си?
Засмях се, но ребрата много ме заболяха. Пъхнах три таблетки в устата си и ги преглътнах с водата.
— Намерил си баща й. Клейтън.
Пак кимнах.
— Изумително е, че си го открил и че все още е жив след всичките тези години.
— Да — съгласих се аз. Не му казах, че Клейтън вече не е сред живите.
— Изумително.
— Не се ли питаш и за Патриша и Тод? Не си ли любопитен да разбереш какво се е случило с тях?
Роли завъртя очи.
— Да, разбира се, но вече знам, че бяха намерени в колата в каменната кариера.
— Така е, но сигурно знаеш и всичко останало, както и кой ги е убил, защото иначе щеше да попиташ.
Изражението му стана сериозно.
— Не искам да те отрупвам с въпроси. Върнал си се преди няколко минути.
— Искаш ли да знаеш как са умрели и какво всъщност се е случило с тях?
— Естествено.
— Може би след малко. — Изпих още вода. Надявах се, че хапчетата ще ми подействат бързо. — Роли, ти ли оставяше парите?
— Какво?
— Парите. На Тес. За да ги харчи за Синтия. Ти си бил, нали?
Той нервно облиза устни.
— Какво ти каза Клейтън?
— Какво мислиш, че ми е казал?
Роли прокара пръсти по главата си и се извърна.
— Разказал ти е всичко, нали?