— Какво е това? — попита тя, когато видя плика.
Седнах.
— Изчаквах подходящ момент да ти го дам и мисля, че трябва да го направя сега. Първо обаче искам да ти обясня някои неща.
Тя придоби такъв вид, сякаш очакваше лоша новина от лекар.
— Баща ти ми го каза.
— Какво?
— Вечерта след скандала с родителите ти, ти си отишла да си легнеш и предполагам, че си заспала. Майка ти започнала да съжалява за разправията. От твоите думи знам, че не й е харесвало, когато сте се карали.
— Да, така беше — прошепна Синтия. — Обичаше да изглажда нещата колкото по-скоро беше възможно.
— Предполагам, че точно това е искала да направи и онази вечер и ти е написала… бележка. Оставила я пред вратата на стаята ти, преди да излезе да закара Тод до дрогерията.
Синтия не можеше да откъсне очи от плика в ръцете ми.
— Баща ти обаче не бил в настроение да се помирявате. Много бил ядосан, че се е наложило да ходи да те търси и че те е намерил в колата с Винс. Мислел, че още е рано да изглажда нещата, и след като майка ти тръгнала, се качил горе, взел бележката и я пъхнал в джоба си.
Синтия се вцепени.
— След това обаче, като се има предвид случилото се през следващите няколко часа, бележката вече била последното нещо, което майка ти е написала на дъщеря си, затова Клейтън я запазил, сложил я в този плик и я скрил в кутията си с инструменти. Надявал се, че един ден ще може да ти я даде. Бележката не е прощална, но все пак си заслужава.
Дадох й плика.
Тя извади листа, но не го разгъна веднага. Подържа го и се подготви, а после внимателно го разтвори.
Аз, разбира се, вече бях прочел писмото в мазето на къщата на Слоун в Йънгстаун.
„Здравей, Тиквичке,
Исках да ти напиша бележка, преди да си легна. Дано не ти е много лошо. Тази вечер направи куп щуротии. Предполагам, защото си в пубертета. Иска ми се да мога да кажа, че това са последните глупости, които ще направиш, или че кавгата с мен и баща ти ще бъде последната, но няма да е истина. Ще вършиш още глупости и пак ще се караме. Понякога ти ще грешиш, а друг път ще грешим ние. Искам обаче да знаеш нещо. Каквото и да се случи, винаги ще те обичам. Не можеш да направиш нищо, което да ме накара да престана да те обичам, защото си мое дете. И това е истината. Винаги ще бъде така, дори когато започнеш да живееш самостоятелно и имаш съпруг и деца (представяш ли си!) и дори когато аз се превърна в прах, пак ще те гледам. Някой ден може да почувстваш, че някой наднича над рамото ти, и ще се обърнеш, но няма да видиш никого. Това ще бъда аз. Ще те гледам как ме правиш много, много горда. Животът е пред теб, хлапе. Винаги ще бъда с теб.“
Гледах, докато Синтия прочете бележката до края, и когато се разрида, я притиснах в обятията си.