Синтия потърси бележка. Майка й винаги оставяше бележки, щом й се налагаше да излезе, дори когато беше ядосана. „Днес ще бъдете сами“; „Изпържете си яйца. Трябва да закарам Тод“. Или само „Няма да се бавя“. Ако беше много ядосана, пишеше „О, мама“, вместо „Обичам ви, мама“.
Нямаше бележка.
Синтия събра смелост и извика.
— Мамо?
Гласът й прозвуча странно. Може би защото в него имаше нещо, което не искаше да признае. Никой не отговори и тя отново извика.
— Татко?
Отново не последва отговор.
Синтия предположи, че това е наказанието й. Беше ядосала и разочаровала родителите си и сега те се държаха така, сякаш тя не съществуваше. Мълчаливо пренебрежение.
Е, щеше да го понесе. Това беше по-добре от грандиозен скандал рано сутринта.
Имаше чувството, че стомахът й няма да задържи никаква закуска, затова грабна учебниците и тетрадките си и се отправи към вратата.
На стъпалата отпред лежеше „Джърнъл Куриър“, навит на руло с ластик.
Синтия подритна вестника, за да го отмести от пътя си, и тръгна по алеята за коли. Доджът на баща й и фордът „Ескорт“ на майка й ги нямаше. Може би ако намереше брат си, щеше да разбере какво става и колко е загазила.
Предполагаше, че много.
Беше нарушила вечерния час, който беше в осем. На другия ден трябваше да ходи на училище, пък и госпожа Асфодъл се бе обадила вечерта, че няма да я пусне да премине в по-горен клас, ако не предаде домашните си по английски език. Синтия каза на родителите си, че отива при Пам да учат, въпреки че е пълна загуба на време.
— Добре, но пак трябва да се прибереш вкъщи до осем.
— Я стига — отвърна Синтия. — Едва ли ще имам време да напиша и едно домашно. Искате да ме скъсат, така ли?
— Осем — заяви баща й. — Не по-късно.
„По дяволите“ — помисли си тя. Щеше да се прибере, когато иска.
Когато не се върна до осем и петнайсет, майка й се обади в дома на Пам.
— Здравейте. Аз съм Патриша Биги, майка на Синтия. Може ли да говоря с нея?
— Моля? — учуди се майката на Пам.
Не само че Синтия не беше там, но и Пам не си беше вкъщи.
Тогава бащата на Синтия грабна избелялата си мека шапка, без която не ходеше никъде, качи се в доджа и замина да я търси из квартала. Подозираше, че тя може би е с Винс Флеминг, седемнайсетгодишното момче от единайсети клас, което имаше шофьорска книжка и караше ръждясал червен мустанг от 1970 година. Клейтън и Патриша Биги не го харесваха. Той беше непокорно хлапе от проблемно семейство и можеше да й окаже лошо влияние. Една вечер Синтия чу родителите й да говорят, че бащата на Винс е лош човек, но реши, че сигурно преувеличават.
Баща й случайно забеляза колата в края на паркинга на Кънектикът Поуст Мол, встрани от Поуст Роуд, недалеч от кината. Мустангът беше паркиран със задницата към тротоара и доджът спря отпред и препречи пътя му. Синтия разбра, че е баща й, веднага щом видя меката му шапка.
— По дяволите — възкликна тя.
Добре че не беше довтасал две минути по-рано, докато се целуваха, или когато Винс й показваше новото си джобно ножче. Беше страхотно. Натискаш малко копче и щрак! Изведнъж се появяват осемнайсет сантиметра стомана. Винс го държеше в скута си, въртеше го и се хилеше, сякаш беше нещо друго. Синтия го хвана, разсече въздуха пред себе си и се изкикоти.
— Внимавай — предупреди я той. — Може да направиш големи бели с такова ножче.
Клейтън Биги се запъти право към вратата до Синтия и я отвори. Ръждясалите панти изскърцаха.
— Хей, полека, приятелю! — рече Винс. Вече не държеше ножа, а кутия бира — нещо също толкова лошо.
— Не ми викай „хей, приятелю“ — отвърна Клейтън, хвана дъщеря си за ръката и я замъкна в доджа. — Господи, вониш на алкохол.
Идваше й да потъне в земята от срам.
Не го погледна и не пророни дума, докато той й се караше, че не носи нищо друго, освен неприятности, че ако не се вразуми, ще прецака целия си живот, и че в каквото и да е сгрешил, иска само тя да порасне и да бъде щастлива, и така нататък. Въпреки че беше ядосан, баща й караше така, сякаш взимаше изпит по шофиране, не превишаваше скоростта и винаги включваше мигачите, когато завиваше. Беше невероятен.
Спряха на алеята пред къщата и тя изскочи от колата, преди той да паркира. Отвори вратата и влезе, като се опитваше да не залита. Майка й изглеждаше не толкова бясна, колкото разтревожена.
— Синтия! Къде беше…
Тя мина покрай нея и се качи в стаята си.