Никой не се обади с правдоподобна история.
Очевидно хората, които знаеха нещо, не бяха гледали предаването. Или ако го бяха гледали, не искаха да говорят.
Първата седмица Синтия се обаждаше на продуцентите на „Фатален срок“ всеки ден. Те се държаха любезно и отговаряха, че ако чуят нещо, ще се свържат с нея. Втората седмица тя започна да им звъни през ден, но те взеха да се дразнят и повтаряха, че няма смисъл да им се обажда и ако нещо се появи, те ще й съобщят.
Занимаваха се с нови истории и нейният разказ скоро се превърна в стара новина.
2
Очите на Грейс умоляваха, но тонът й беше строг.
— Татко. Аз съм. На осем. Години.
Запитах се откъде е научила метода да накъсва изречението на отделни думи, за да постигне драматичен ефект. Всъщност нямаше защо да се чудя. В семейството ни имаше предостатъчно драматизъм.
— Да, знам.
Овесените й ядки се размекваха и не беше докоснала портокаловия си сок.
— Другите деца ми се подиграват.
Отпих от кафето си. Бях си го сипал преди малко, но вече изстиваше. Кафемашината беше повредена и не работеше добре. Реших да си купя още едно кафе от „Дънкин Донътс“ по пътя за училище.
— Кой ти се подиграва?
— Всички.
— Всички? И какво правят? Свикват съвещание, идва директорът и им казва да ти се подиграват?
— Сега ти ми се подиграваш.
— Вярно е, признавам. Извинявай. Опитвам се да добия представа какъв е обхватът на проблема. Предполагам, че не са всички, а само така ти се струва. Но дори да са неколцина, разбирам, че се чувстваш неудобно.
— Така е.
— Приятели ли са ти?
— Да. Казват, че мама се държи с мен като с бебе.
— Майка ти е предпазлива. И много те обича.
— Знам, но вече съм на осем.
— Мама иска да бъде сигурна, че ще стигнеш жива и здрава до училището, това е всичко.
Грейс въздъхна и пораженски наведе глава. Къдрица от кестенявите й коси падна над кафявите й очи. Тя взе лъжицата и разбърка ядките в млякото.
— Но не е нужно да ме води на училище. Родителите водят децата си само ако са в детската градина.
Бяхме обсъждали този въпрос и се бях опитал деликатно да намекна на Синтия, че може би е време Грейс да ходи сама на училище, след като вече е в четвърти клас. Имаше много други деца, с които да върви. Нямаше да бъде сама.
— Защо ти не ме водиш? — попита Грейс и очите й заблестяха.
Рядко я водех на училище и обикновено я изпращах само до половината разстояние. Правех се, че се разхождам и не я наблюдавам, за да се уверя, че ще пристигне благополучно. И не казвахме на Синтия. Тя ми вярваше, че съм вървял с Грейс през целия път до училище „Феърмонт“ и съм стоял на тротоара, докато не влезе вътре.
— Не мога — отвърнах аз. — Трябва да бъда в моето училище в осем. Ако те заведа, преди да тръгна, ще трябва да чакаш отпред цял час. Майка ти започва работа в десет, затова за нея не е проблем. Понякога нямам първи час и мога да те водя.
Синтия бе уредила работното си време в „Памела“ така, че да бъде свободна всяка сутрин и да води дъщеря ни на училище. Тя не беше мечтала да работи в магазин за дамско облекло, собственост на най-добрата й приятелка от гимназията, но това й позволяваше по-кратък работен ден и можеше да се прибира у дома, преди да свършат часовете. Като отстъпка пред Грейс тя не я чакаше до вратата на училището, а на улицата. Оттам виждаше училището и не след дълго съзираше Грейс в тълпата. Беше се опитала да я убеди да й помахва, за да я забелязва веднага, но Грейс упорито отказваше.
Проблем възникваше, когато някой учител задържеше класа след биенето на звънеца — заради наказание или указания за домашното в последната минута. Грейс изпадаше в паника не защото майка й щеше да се тревожи, а защото можеше да влезе в училището да я търси.
— И телескопът ми се счупи — добави Грейс.
— Как така се счупи?
— Нещата, които го закрепват за статива, се разхлабиха. Затегнах ги, но сигурно пак ще се измъкнат.
— Ще го погледна.
— Трябва да следя за астероиди убийци. Няма да ги видя, ако телескопът ми е повреден.
— Добре, ще го оправя.
— Знаеш ли, че ако астероид падне на Земята, взривът ще бъде като от един милион ядрени бомби?