Мъжът пъхна парите в джоба си и двамата с Катерина тръгнаха в различни посоки. Катерина отиде при колата си, а мъжът мина покрай блоковете и се скри в една пресечка. Лиза запали двигателя и тихичко го последва. В главата й мигом припламна идеалният вариант за развитие на събитията: мъжът се качва в кола, Лиза запомня номера, вкъщи по купената неотдавна незаконно издадена компютърна база данни на ГИБДД9 установяват името на собственика и адреса му, а пак по такава незаконна база данни на частните телефонни номера научават телефонния му номер. И могат да смятат, че работата е свършена. Вярно, идеалните варианти се срещат изключително рядко в живота и огромното количество коли са управлявани не от хората, регистрирани като собственици, а от упълномощени от тях шофьори, да не говорим пък, че адресът на собственика се вписва в момента на регистриране на колата, а колко пъти след това той се е местил, променял е адреса си? Но на Лиза толкова й се искаше да се надява…
Надеждите й, както впрочем трябваше и да се очаква, не се оправдаха. Мъжът не се качи в никаква кола, а свърна във входа на един вътрешен двор. Лиза не рискува да слезе от колата и да го последва. Тъмно, безлюдно, той непременно ще я забележи, този престъпник с пиянска муцуна, и тогава какво? Виж, ако до нея беше Славик, друга работа. Но Славик го няма. И все пак как той почувства, че работата не е в Богданов?
За пръв път от много години Лиза Боровенко изпита към мъжа си нещо подобно на уважение.
От тази петъчна вечер Настя Каменская не очакваше нищо радостно. Докато предишните няколко дни се чувстваше прилично и дори се разплака само веднъж (но пък ужасно позорно, пред очите на Юрка Коротков в неговия кабинет!), днес самочувствието й бе решило да се реваншира за цялата работна седмица, сякаш каза: оставих те да поработиш, сега ми дай да се развихря. От сутринта я боляха главата и гърбът, краката й отекоха още в началото на работния ден, сълзите на очите й не пресъхваха и през цялото време, кой знае защо, й се искаше да се развика на някого. Силно, с цяло гърло. До края на работния ден Настя се труди с усилие, не свърши и половината от това, което бе планирала, и се потътри към къщи, разбирайки, че и без това днес няма никаква полза от нейната работа, ще трябва утре пак да дойде в службата и да довърши започнатото, да се среща със свидетели, да заляга над резултатите от експертизата по съвсем прясното убийство и да съставя поредния план за поредните задачи. Чувстваше се като стара водовозна кранта, която просто мъкне поредната каруца с поредната партида напълнени с вода ведра все по същия додеял й маршрут: до кладенеца — от кладенеца, до кладенеца — от кладенеца. И вече няма да има никакъв друг маршрут, няма да й сложат красиво кожено седло и млад ездач няма да препусне с нея към далечни краища, където растат тропически дървета, където се плиска море, носи се аромат на портокали и глицинии и където го очаква любимо момиче. Тоест, ще има и седло, и ездач, и тропически дървета, и море с портокали, и момиче с обич, но не за кранта като нея, а за някоя млада пъргава кобилка. В живота й няма да има нищо ново и тя никога вече няма да се чувства добре, и все по-бързо ще започне да се уморява, и все по-често ще се дразни и плаче, и скоро ще я пенсионират, защото никой не удължава срока на службата на такива стари и безполезни кранти, и следващата й работа ще бъде безинтересна и скучна, а следващата след нея — още по-досадна, и тогава тя ще си остане вкъщи, ще лежи на дивана под одеялото и много бързо ще се превърне в истинска развалина. Боже мой, та тя е само на четирийсет и три години, а в бъдещето не я очаква нищо. Защо, защо е така?
От тези мисли й се доплакваше още повече и Настя ги пропъждаше, но те нахално се връщаха и запълваха цялото вътрешно пространство на пулсиращата й от болка глава. Тя отвори вратата на апартамента, вдиша миризмата на задушено месо и взе да й се повдига. Казват, че симптомите на климактериума приличат на симптомите на бременността, там ставало нещо с хормоналния обмен… Пфу, господи, пак се замисли за това! Не мисли, не мисли, да се маха това гадене, забрави за главоболието, съблечи се, иди в кухнята, целуни Льошка, който, за да те посрещне, е сготвил вечеря, усмихни се, поговори си с него за това-онова, седни на масата, не, първо си измий ръцете, после седни на масата, изпуши една цигара, изпий чаша зелен чай… не, няма да стане така, първо ще трябва да изядеш месото… не, само не това… Льошка толкова се е старал, готвил е, искал е да ти е вкусно, а ти ще му откажеш… ще трябва да хапнеш… не, няма да можеш… Господи, какво да прави, как да продължи да живее?