Той я целуна, угаси лампата и плътно затвори вратата след себе си.
Сергей Зарубин притежаваше невероятната способност да осъществява контакт с хора от всякакви социални слоеве и професионални групи. Той не се опитваше да се превъплъщава и изобщо не блестеше с особени актьорски заложби, вярно, ако се наложеше, би могъл да се престори на какъвто трябва, но не това беше главният му коз. Главният коз на Серьожа беше изключителната искреност, стигаща понякога до наивност и простоватост, той толкова ловко успяваше да се прави на наивник, че малко хора го вземаха на сериозно. А у човек, когото не вземаш на сериозно, е трудно да съзреш враг или поне достоен противник.
Два дни той се въртя сред фалеристи12 и други колекционери, включваше се в разговори, внимателно слушаше обяснения и подслушваше откъслечни фрази, обикаляше известните му места за продажба на крадени вещи, показваше взетия от майстора ескиз на риндата и разказваше сърцераздирателната история как уж неговият малък син откраднал фигурката от чужда колекция, а после я изгубил и сега собственикът на тази колекция едва ли не е на смъртно легло от мъка. Истинските събирачи не се учудваха на тази история, знаеха по себе си какво е да загубиш един експонат от пълна, събирана с години колекция. Те изразяваха съчувствието си и своята готовност да помогнат, записваха си телефона му и обещаваха да се обадят, ако открият нещо. Някои намекваха за възнаграждение и Серьожа кимаше в знак на съгласие, че нали, не мога да дам много, но според силите си, разбира се…
Но не му помогнаха нито колекционерите, нито продавачите на крадено. Късметът споходи Зарубин край Болшой театър, където той отиде в десет часа вечерта: на спектаклите ходят много чуждестранни туристи и пред централния вход на сградата ги причакват хора, които могат да предложат на туристите търсена от тях стока. Това са предимно художници, които рисуват изгледи от Москва и нейните забележителности, но се срещат и такива, които продават сувенири: матрьошки, изрисувани с шаржове на известни политици, отличителни знаци на военизирани структури от съветско време, калаени войничета, лакирани палехски кутийки и декоративни рисувани лъжици. Сергей много се надяваше продавачите на сувенири да му подскажат нещо полезно.
Видя риндата веднага. И дори и за секунда не се усъмни, че това е именно той. Наистина — Иван, царският син, небесносиньо-бял, с висока шапка, на рамото с дълга брадва, приличаща на секира. Риндата заедно с други калаени фигурки — хусари, драгуни, казаци, войничета, морячета и милиционери — стоеше на дървен поднос, а самият поднос висеше на ремъци, обхванали мършавия врат на продавача — младеж с интелигентен вид и фини очила, с дълга коса и пъпчиво чело.
— За колко давате Иван, царския син? — попита Зарубин и взе фигурката на риндата.
— За вас двайсет — учтиво отговори продавачът с леко пресекващ глас.
— А за тях? — завъртя глава Серьожа към вратите на театъра, от които тъкмо започнаха да излизат зрители.
— Петдесет.
Петдесет долара за фигурката. Охо. Или тук вземат в евро? Тогава излиза още по-скъпо. Но Зарубин обърна внимание, че продавачът не го поправи, когато Серьожа нарече риндата Иван, царския син, и не започна да блести с ерудиция и да обяснява за най-близкия и постоянен телохранител на Негово величество. Явно не сметна ниския и грозноват мъж за достоен слушател? Или наистина не знае? Донесли са му поредното калаено войниче, дали са му го на безценица, продавачът го е поставил на подноса, определил е своя цена и не се е интересувал от подробности.
— Всъщност това е ринда, точно такъв липсва в колекцията ми — подзе Зарубин, като се надяваше да пробуди у продавача интерес и да го заприказва.
Момчето обаче не прояви интерес, защото от театъра на тълпи излизаха потенциални купувачи и то трябваше да им предлага стоката си, а този невзрачен тип стоеше тук и закриваше целия му поднос.
— Е, ще го вземете ли? — нетърпеливо попита продавачът и направи крачка настрани, та гърбът на Серьожа да не пречи на хората да го видят.
— Бих го взел, но двайсет долара ми е скъпо. Няма ли да го дадеш по-евтино?
— По-добре да го дам на туристите за петдесет — извади солиден аргумент пъпчивият очилатко.
— Няма да го вземат — авторитетно заяви Серьожа. — Той става само за колекция, самичък не струва и пукната пара. А чужденците нямат такива колекции.
— Вие откъде знаете? — Момчето хвърли мнителен поглед на Зарубин.
— Ами защото те са наши, руски, направени са специално за двестагодишнината на МВР Само няколко са, министърът ги връчваше на почетни личности, а още една-две колекции се продадоха чрез магазините. Моят тъст в ченгеджийницата е стигнал до генерал, та си купил една за спомен, преди да се пенсионира. А псето взе че го изяде. Та затова го търся сега.