Същия ден вечерта самият Андрей Степанович блаженстваше на вилата си в прегръдките на своята стара приятелка — точно онази красива, добре поддържана белокоса жена, в чиято компания преди няколко седмици бе пекъл шишчета заедно със съпруга й и бе обсъждал перспективите за използване на изчезналите материали на загиналия журналист. И той самият, и неговата любовница бяха сигурни, че съпругът й отдавна знае за връзката им, но мълчи, защото всичко това му е удобно. Удобни са му тяхното близко приятелство, техните доверителни отношения, съвместният им бизнес, който бе носил огромни доходи във времената, когато Андрей Степанович беше началник на управлението на вътрешните работи в голям регион, Алла Евгеневна заемаше длъжността главен патоанатом, а съпругът й ръководеше подчинените си, седнал в креслото на началник на експертно-криминалистичното управление. И сега имаха съвместен бизнес, само че в друга област — търговия с мебели, но също много печеливш.
След обаждането от Москва Андрей Степанович се измъкна изпод пухената завивка, наметна дългия халат, с който неизвестно защо будеше асоциации с Ноздрьов6, и отиде в кухнята да свари кафе. След известно време към него се присъедини Алла Евгеневна, напълно облечена. Като я гледаше човек, такава строга и елегантна, с подредена — косъмче по косъмче — прическа и с умерен, но много умело поставен грим, просто не можеше да си представи с какво се бе занимавала тя само преди половин час. Дори да се помисли такова нещо за нея би било кощунство!
— Ето на, Лялечка, изложиха се нашите московски приятели, пълна издънка — спокойно, уж между другото, каза Андрей Степанович, докато наливаше кафе от джезвето в малки изящни чашки. — Микрофонът, който са сложили в апартамента на Богданов, бил случайно унищожен. И кой идиот го е поставил, ще ми се да знам? Не е ли разбирал, че трябва да се избере място, недостъпно за случайности?
— Андрей, аз те предупредих, че с евтинията си плащаш за качеството. Искаше да намериш хора, които да ти свършат работата безплатно, заради голата идея…
— Не заради идеята, душичке, не заради идеята, а заради собствения им син — поправи я Андрей Степанович.
— Няма значение — недоволно тръсна глава тя. — Те нямат достатъчно пари и опит, за да наемат скъпи изпълнители, наемат евтини — и ето го резултата. Струва ми се, че това, което предлагаше Сеня…
— Много разбира твоят Сеня! — тросна се Андрей Степанович. — Той е експерт, а не детектив, да си гледа епруветките. Аз знам какво трябва да се прави. Тези московчани ще прегризат гърлото на когото щеш заради тъпото си синче, правилно постъпих, че заложих на тях. Само трябва грамотно да им се формулира задачата.
— И каква задача ще им поставиш сега? Измисли ли вече?
— Разбира се. Ще тръгнем по друг път, сладка моя. Комбинацията ще бъде сложна, но не и банална — и съответно елегантна. Нали знаеш, Ляленка, аз обичам елегантното.
Тя мълчаливо се усмихна. Елегантността наистина бе слабото място на този едър, налят мъж с изпъкнали очи. Може би именно затова тя от толкова години спи с него. Не, тя не го обича. Но спи с него с огромно удоволствие.
ГЛАВА 6.
Следователят Артьом Андреевич Герасимчук се оказа дребен и много строен млад мъж, напомнящ издялана от дърво статуетка. Именно от дърво, а не от слонова кост, защото беше с черна коса, тъмни очи, мургав, с равномерен тъмен загар. Като го погледна, Настя Каменская си помисли, че ако се пренебрегне неговият не толкова мъжки ръст, старши лейтенант Герасимчук с пълно основание би могъл да се нарече красив. Колко е млад обаче, господи боже мой! На двайсет и пет-двайсет и шест години, не повече. Недбайло съвсем сериозно го характеризира като добър професионалист, а и по копията от съставените от следователя документи личеше, че тази оценка не е преувеличена. Ясно беше също защо Чеботаев не може да намери общ език с него, а подполковник Недбайло твърди, че като характер следователят не е цвете. Причината за всичко това е младостта, плюс добрия интелект, плюс здравословното честолюбие. Защото какво нещо е разследването на престъпления? Работа, която се състои от действия, строго и подробно регламентирани от Наказателнопроцесуалния кодекс, и действия, които само са обозначени в закона, но нямат ясна и подробна регламентация. Първата част изпълнява самият следовател, втората — оперативните работници, и само от следователя зависи как ще се съчетаят двете, добре ли ще бъдат напаснати и събрани в единна конструкция резултатите от двете дейности. А за процеса на напасването са необходими не само и не толкова познания по процесуалния кодекс, колкото житейски опит, мъдрост и професионална хитрост, умение да правиш компромиси, умение да разбираш от хора и да вземаш решения на кои оперативни работници може и трябва да се доверяваш, а на кои — не бива.