Най-накрая тишината бе нарушена от чифт дамски крака, които прекосиха стаята. Чу се металното щракване на електрически ключ и в стаята просветля. Очите на Куин автоматично се обърнаха към светлината и там, изправена до една нощна лампа, вляво от стола на Питър, видя Вирджиния Стилман. Младият мъж гледаше право пред себе си, като че бе задрямал с отворени очи. Мисис Стилман се наведе напред, прегърна рамената на Питър и тихо прошепна в ухото му.
— Питър, време е — каза му тя. — Мисис Сааведра те чака.
Питър вдигна очи към нея и се усмихна.
— Изпълнен съм с надежда.
Вирджиния Стилман целуна нежно съпруга си по бузата.
— Кажи „довиждане“ на мистър Остър — подкани го тя.
Питър се изправи. Или по-скоро започна бавно и мъчително да измъква тялото си от креслото, да търси опора за краката си. Всяка фаза от изправянето се съпровождаше с падания, сгърчвания, залитания назад, с внезапни пристъпи на пълна парализа, ръмжене и думи, чието значение Куин не можеше да дешифрира.
Най-сетне Питър успя да се изправи. Застана победоносно до креслото си и погледна Куин право в очите. Усмихна се широко, без никакво стеснение.
— Довиждане — каза той.
— Довиждане, Питър — отвърна му Куин.
Питър му махна с един спазъм на ръката, бавно се обърна и прекоси стаята. Клатушкаше се, докато вървеше — първо наляво, после надясно, коленете му се подгъваха и изправяха. В дъното на стаята, застанала в осветения портал на вратата, се виждаше жена на средна възраст, облечена в белите дрехи на болногледачка. Куин реши, че това е мисис Сааведра. Проследи с поглед Питър Стилман, докато младият мъж се скри зад вратата.
Вирджиния Стилман седна срещу него, в креслото на мъжа си.
— Можех да ви спестя всичко това — каза тя, — но реших, че е по-добре да се уверите със собствените си очи.
— Разбирам — отвърна Куин.
— Не, не мисля, че разбирате — продължи жената с пропит от огорчение глас. — Никой не може да разбере.
Куин се усмихна многозначително и реши да рискува.
— Дали разбирам или не — каза той, — не е важно. Вие сте ме наели за определена работа и колкото по-скоро се заема с нея, толкова по-добре. Доколкото схващам, случаят е спешен. Не претендирам, че разбирам Питър, нито вашите страдания. Важното е, че желая да помогна. Ни повече, ни по-малко.
Той взе да се самонавива. Нещо му подсказа, че е налучкал верния тон, и изведнъж се изпълни със задоволство, сякаш току-що бе успял да прекоси някаква граница вътре в себе си.
— Прав сте — каза Вирджиния Стилман. — Разбира се, че сте прав.
Жената се умълча, после въздъхна дълбоко, пак спря, като че репетираше наум какво да каже. Куин забеляза, че ръцете й здраво стискат страничните облегалки на креслото.
— Аз разбирам — започна тя, — че повечето от това, което казва Питър, е непонятно за вас, особено когато го чуете за първи път. Бях в съседната стая и слушах какво ви говори. Не бива да приемате, че той винаги говори истината. От друга страна, би било погрешно да смятате, че лъже.
— Искате да кажете, че на някои от нещата трябва да вярвам, а на други — не.
— Точно така.
— Вашите сексуални привички или липсата на такива, мисис Стилман, не ме засягат — каза й Куин. — Дори и това, което казва Питър, да е истина, то няма никакво значение за мен. В моя занаят човек вижда какво ли не и ако не се научи да се въздържа от прибързани преценки, никога няма да успее. Свикнал съм да изслушвам тайните на хората, но освен това съм свикнал и да си държа езика зад зъбите. Ако даден факт няма директно отношение към случая, никога не прибягвам до него.
Мисис Стилман се изчерви.
— Просто исках да знаете, че онова, което каза Питър, не е вярно.
Куин сви рамене, извади цигара и я запали.
— Така или иначе — каза той, — това не е важно. Повече ме интересуват другите неща, които каза Питър. Приемам, че те са верни и ако са, бих искал да знам какво мислите вие за тях.
— Да, верни са. — Вирджиния Стилман пусна облегалките на креслото и подпря брадичка с дясната си ръка. Утихна. Сякаш обмисляше своята позиция на непоклатима честност. — Питър се изразява детински. Но това, което казва, е истина.