— И как се развили събитията там?
— Лудостта му била потвърдена, след което го затворили.
— А Питър?
— Влязъл в болница. Излезе преди две години.
— Там ли се запознахте с него?
— Да. В болницата.
— Как?
— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.
— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?
— Много е сложно.
— Имате ли нещо против да ми разкажете?
— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.
— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?
— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.
— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?
— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.
— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?
— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.
— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?
— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.
— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?
— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.
— Що за писмо беше това?
— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.
— Пазите ли го?
— Не, предадох го в полицията преди две години.
— И дори нямате копие от него?
— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?
— Може и така да се окаже.
— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.
— Предполагам, че други писма не са последвали.
— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.
— Това ви тревожи.
— Много.
— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.
— Не.
— И какво всъщност искате от мен?
— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.
— С една дума, да вървя по петите му.
— Нещо такова.
— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.
— Разбирам. И това е нещо.
— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?
— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.
— Съгласен съм.
— Нещо друго?
— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.
— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.
— С кой влак пристига?
— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.
— Предполагам, че имате снимка на Стилман.
— Да, разбира се.
— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?
— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.
— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?