Всичко опираше до метода. В известен смисъл вече бях научил доста неща за Фаншо. Те не ми разкриваха нищо съществено и не противоречаха на известните ми факти. Или, казано другояче: онзи Фаншо, когото познавах, не беше същият, когото търсех. Някъде нещо се бе случило — ненадеен, непонятен срив. Но нито едно от нещата, които научих от разпитаните хора, не даваха обяснение за него. В крайна сметка техните думи само потвърждаваха, че онова, което се е случило, не би могло да се случи. Това, че Фаншо беше едновременно и нежен, и жесток, вече бе добре известно, пък и аз го знаех. Онова, което търсех, бе нещо различно, нещо, което дори не можех да си представя: съвършено ирационален факт, нещо крайно нетипично за него, в противовес на всичко, което Фаншо е бил до момента на изчезването си. Продължавах да правя опити за скок в неведомото, но при всяко приземяване установявах, че съм на позната територия, заобиколен от онова, което вече ми бе известно.
Колкото повече напредвах, толкова повече възможностите се стесняваха. Може би това е добре, не знам. След всеки провал поне местата за оглеждане намаляваха с едно. Месеците минаваха, повече месеци, отколкото бих искал да си призная. През февруари и март почти цялото ми време отиде в издирване на Куин, частния детектив, който беше работил за Софи. Колкото и странно да изглежда, той сякаш беше изчезнал безследно. Вероятно вече не практикуваше — нито в Ню Йорк, нито другаде. Посветих известно време на всички съобщения за непотърсени трупове, разпитах хора, които работят в градската морга, опитах да се свържа със семейството му, но от всичко това не излезе нищо. Реших да наема друг частен детектив, за да издири Куин, но после се отказах. Един безследно изчезнал ми стигаше и така полека-лека изчерпах почти всички възможности. Към, средата на април ми бе останала една-единствена. Задържах нещата с още няколко дни, надявайки се, че ще извадя късмет, но нищо не стана. Сутринта на двайсет и първи най-накрая отидох в едно туристическо бюро и си запазих място в самолета до Париж.