Трябваше да тръгна в петък. Във вторник двамата със Софи излязохме да си купим грамофон. Една от по-малките й сестри щеше да се премества в Ню Йорк и възнамерявахме да й подарим стария ни грамофон. От няколко месеца се канехме да го сменим и сега най-сетне имахме повод да си потърсим нов. Така че същия вторник слязохме в центъра, купихме го, натоварихме го на едно такси и поехме обратно към къщи. Поставихме го на мястото на стария, а стария поставихме в новия кашон. Умно решение, помислихме си тогава. Очаквахме Карън през май и междувременно трябваше да го приберем някъде. Тогава възникна проблемът.
Както в повечето нюйоркски апартаменти, място все не достигаше и ние просто нямаше къде да сложим този кашон, за да не е непрекъснато пред очите ни. Надеждата ни беше единствено в дрешника към спалнята ни, но и неговият под беше отрупан с кашони, а на горната му лавица просто нямаше да се събере. В кашоните на пода бяха събрани нещата на Фаншо (дрехи, книги и всякакви други дреболии) и стояха там, откакто се бяхме нанесли. Когато Софи се бе заела да изчисти старото си жилище, и двамата не можахме да решим какво да правим с тях. В новия живот не искахме да се обграждаме със спомените си за Фаншо, но въпреки това смятахме, че не е редно просто ей така да ги изхвърлим. Кашоните представляваха нещо като компромис, на който, след като беше направен, престанахме да обръщаме внимание. Те се превърнаха в част от домашния пейзаж — също както и счупената дъска на пода във всекидневната, която покривахме с килимче, също както и пукнатината в стената над леглото ни в спалнята — все неща, които в хода на всекидневието остават невидими. Сега, когато Софи отвори вратата на дрешника и надникна вътре, настроението й отведнъж се промени.
— Писна ми! — рече тя и клекна на пода. Блъсна дрехите, провиснали над кашоните, закачалките им се чукнаха звънливо и тя ядно разтвори завесата от облекла. Неочакваният й гняв като че бе насочен по-скоро срещу нея самата, отколкото срещу мен.
— Писна ти от какво? — Стоях откъм противоположната страна на леглото и я наблюдавах в гръб.
— От всичко това — отвърна ми тя, като продължаваше да блъска закачените дрехи ту напред, ту назад. — Писна ми от Фаншо и неговите кашони.
— Какво искаш да направим с тях? — Седнах на леглото и зачаках отговора й, но тя нищо не каза. — Кажи, Софи, какво да направим с тях? — попитах я отново.
Тя се извърна, и ме погледна. Още малко и щеше да се разплаче.
— За какво ми е този дрешник, като не мога да го използвам? — рече тя. Гласът й трепереше. Беше изгубила самообладание. — Той е мъртъв, нали така? А щом е мъртъв, за какво ни е целият този… целият този — каза тя и посочи кашоните, търсейки точната дума — … боклук. Все едно да живееш с труп.
— Ако искаш, още днес може да повикаме хора от Армията на спасението.
— Извикай ги на минутата! Преди да съм се разколебала.
— Дадено! Но преди това ще трябва да отворим кашоните и да сортираме нещата в тях, нали знаеш?
— Не! Да взимат всичко, както си е.
— Дрехите може и да не ги сортираме — отвърнах. — Но лично аз бих хвърлил едно око на книгите. Ще си запиша заглавията им и ще погледна дали няма някакви записки в полетата. Ще свърша за половин час.
Софи ме погледна с недоумение.
— Ти нищо не разбираш, нали така? — каза. Изправи се и най-сетне сълзите рукнаха по лицето й — детски сълзи, сълзи, които не потискаха нищо, стичаха се по страните й, а тя като че не знаеше за тях. — Аз вече не мога да стигна до теб. Ти просто не чуваш думите ми.
— Софи, правя каквото мога.
— Не, не правиш. Мислиш си, че правиш, но грешиш. Не виждаш ли какво става? Ти го съживяваш.
— Аз пиша книга за него. Това е всичко — само една книга. Но ако не погледна сериозно на заниманието си, от него нищо няма да излезе.
— Не е само това, има и нещо друго. Знам, усещам го. Слушай, ако двамата с теб ще оцеляваме, той трябва да умре. И това ли не разбираш? Дори и да е жив, той трябва да умре.
— За какво говориш? Разбира се, че е мъртъв.
— Не и за дълго. Не и ако продължаваш да го съживяваш.
— Но нали ти ме накара да приема тази работа. Нали искаше аз да напиша тази книга.