— Скъпи, това беше преди сто години. Страх ме е, много ме е страх, че ще те загубя. Ако това се случи, няма да го преживея.
— Скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Това пътуване е последната стъпка, която предприемам.
— А после?
— Ще видим. Не мога да знам в какво се забърквам, докато не се забъркам.
— Точно от това се боя.
— Можеш да дойдеш с мен.
— В Париж ли?
— В Париж. Ще отидем и тримата.
— Не мисля, че това е разумно. Не и сега. Върви сам. Поне тогава, ако се върнеш, ще знам, че си го направил заради мен.
— Какво искаш да кажеш с това „ако“?
— Това, което казах. Ако. Ако се върнеш…
— Не говориш сериозно, нали?
— Напротив, говоря съвсем сериозно. Ако нещата продължават по този начин, аз ще те загубя.
— Софи, не говори така!
— Не мога да мълча. Ти вече ми се изплъзваш. Понякога просто те виждам как изчезваш, виждам го с очите си.
— Това са глупости.
— Грешиш. Нещата отиват към своя край, скъпи, а ти дори не го разбираш. Ти ще изчезнеш и аз никога повече няма да те видя.
8
В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.
Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.
Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.
Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.
— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?