От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.
Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.
Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“
На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“
Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.
Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.